Първият гроб отдясно полностью

— Това вече го установих — казах. — Онази нощ е валяло. Вуйчо ти е изнесъл боклука и е стъпил в локва кръв, без да забележи Джеймс, който вече се е бил добрал до бараката. Някой друг обаче го е видял да се прехвърля през оградата и се е обадил в полицията.

— Ясно — кимна той и отпи голяма глътка черно кафе.

— Достатъчно голям ли си да пиеш черно кафе?

Той се усмихна. В този момент изглеждаше достатъчно голям да пие какъвто цвят кафе си поиска. Беше видял прекалено много. В сърцето му се таяха болка и страх. За последните две години вероятно беше пораснал с десет.

— Защо се върна? — попитах.

— Трябваше. Не можех да оставя вуйчо си в затвора за нещо, което не е извършил.

— Дори ако това значи да рискуваш живота си? — попитах, изпълнена с възхищение към него.

Той повдигна рамене и каза:

— Това правя вече две години. Уморих се да бягам. Щом Прайс толкова ме иска, ще ме получи.

Сърцето ми се стегна. Нямаше да допусна това да се случи.

— Трябва да се обадим в полицията.

— Знам. Отчасти затова съм тук. Отец Федерико изчезна и искаме да те наемем за откриването му.

През цялата вечер Рейес леко ме побутваше, допираше се до ръката ми, плъзваше пръсти по устните ми и предизвикваше леки земетресения в тялото ми. Но за момента домът ми беше пълен със значки. В буквалния смисъл. Можех да заложа последния си цент, че дори господин Уонг страдаше от клаустрофобия, увиснал в ъгъла си с гръб към света. По дяволите, дори началникът на полицията и главният прокурор бяха в апартамента ми. Хубаво щеше да е да съм поизчистила, да бях поставила свещи, да бях изпекла сладкиш. Куки беше заета да пълни чаши с кафе, а Амбър — да флиртува с един новак в полицията, дето щеше да му се стъжни, ако не престанеше да й отговаря в същия тон. Та тя беше единайсетгодишна, за бога! То се знае, той можеше да го прави само за да й угоди. И беше мило донякъде. Ама навяваше грозни асоциации.

Насред целия този хаос ми позвъни братовчедката на Кристъл.

— Здравейте, с госпожица Дейвидсън ли говоря? — попита тя с колеблив глас.

— Аз съм. Дебра ли се обажда? — отвърнах и погледнах към Теди. Бях сигурна, че ще изпадне в паника при всички тези ченгета наоколо му, но той изглеждаше спокоен, почти облекчен.

— Да — отвърна момичето насреща. — Кристъл ми каза, че търсите сестрата на Рейес Фароу. Обадих се на приятелката си Емили, но тя успя да си спомни само малкото име на сестра му. Казваше се Ким. С Рейес имаха различни фамилни имена.

Интересно. Дали не беше Уокър? Бащата се казваше Ърл Уокър.

— Само това помним за нея — продължи момичето. — А също и че беше много приятна.

— Е, това е повече, отколкото знаех вчера.

— Съжалявам, че не мога да помогна повече. Знаете ли, бяха добри приятели с Амадор Санчес.

— Да, все това чувам. — Може би трябваше да се насоча към този Амадор Санчес. Той очевидно познаваше и двамата много добре. — А в кое училище учехте всички вие?

— В прогимназия „Айзенхауер“.

— Добре, значи търся Ким от гимназия „Айзенхауер“ преди дванайсет години.

— Точно така. Надявам се да я откриете.

— Много благодаря, че се обадихте, Дебра.

— Няма защо.

Това не ме изстреля много напред в търсенето. Но поне научих името Ким и прогимназия „Айзенхауер“. Явно утре пак щях да се разхождам с чичо Боб, ако той се съгласеше. Дали щеше да ми позволи да карам?

— О — възкликна Куки и изпърха към мен. Тя също флиртуваше наляво и надясно. — Открих адреса и телефонния номер на твоя Амадор Санчес.

— Страхотно.

Преди да отида в училището, щях да посетя господин Санчес. Той сигурно можеше да ми каже фамилията на сестрата и къде да я открия. Съкилийниците си споделяха всичко. Особено съкилийници, които са били приятели в предишния си живот.

Ударихме си ръцете в триумфален поздрав и тя отиде да долива кафе. Беше почти единайсет, а постоянното късно лягане вече ми се отразяваше, както и понесените травми. Тялото ми пулсираше от умора, но умът отказваше да се укроти.

Седнах до Теди, за да се уверя, че е добре. Изненадващо той хвана ръката ми. Стиснах неговата в отговор. Хлапето бе грабнало сърцето ми в мига, в който се показа от тъмнината. Мразех да се случва така. Прокурорът седеше срещу нас и разпитваше Теди. По лицето му бе изписана смесица от интерес и тревога.

— Може ли да говоря с теб?

Над мен се беше надвесил полицай Тафт. Наблизо беше и детето демон, което се опитваше да навие господин Уонг да играят на дама.

— Не съм в настроение, Тафт — отрязах го студено.

— Съжалявам за сутринта. Ти просто ме стъписа.

Погледнах го недоверчиво.

— Ако пак ще ми направиш сцена, излишно е да говорим.

Той остави чашата си с кафе и приклекна до мен.

— Никакви сцени, обещавам. Ще ми дадеш ли възможност да ти обясня?