Първото семейство полностью

— А кой казва, че още искам да имам семейство?

Уила замълча, а Даян започна нервно да потрива длани, забила поглед в масата.

— Никога няма да излезем оттук, знаеш го, нали? — каза Даян.

— Мисля, че ще излезем, ако нещата станат според плана на мистър Сам.

Даян скочи.

— Престани да го наричаш така! Все едно е нечий грижовен дядо, а не откачалка!

— Добре — каза Уила боязливо. — Добре, ще престана.

Даян седна отново на стола си.

— Мъчно ли ти е за майка ти? — попита тя тихо.

Уила кимна.

— Мъчно ми е за всички, дори и за малкия ми брат.

— Той каза ли ти, че всичко в семейството ти е наред?

— Да. Той… — Уила млъкна и я погледна изпитателно. — Защо питаш? Да не би да ти е казал нещо?

Даян я погледна изненадано.

— Не. Искам да кажа, че не сме говорили за това. Той и аз… Нищо не знам.

Уила стана и впери очи в лицето на жената. Усети, че тя я лъже.

— Споделил е нещо с теб — каза тя с укор.

— Не, не е.

— Добре ли са всички у дома? Добре ли са?

— Уила, не знам. Аз… той… Слушай, не можеш да вярваш на нищо, което той казва.

— Значи наистина ти е казал нещо! Какво?

— Уила, не мога.

— Кажи ми! Кажи ми!

Спусна се към Даян и започна да я удря.

Пред килията отекнаха стъпки. В ключалката се превъртя ключ. Вратата се отвори рязко. Куори изтича до двете и вдигна Уила във въздуха. Тя се обърна към него и го удари по лицето.

— Кажи ми, че вкъщи всички са добре! Кажи ми! — продължаваше да крещи тя, сега вече на Куори.

Куори хвърли убийствен поглед на Даян и тя се сви край стената.

— Уила… престани!

Тя обаче продължаваше да го удря с юмруци по разранената устна. Не можеше да я накара да спре.

— Даръл! — изрева Куори.

Синът му се втурна вътре със спринцовка в ръка. Свали капачето от иглата и я заби в ръката на Уила. След две секунди тялото й се отпусна в ръцете на Куори. Той я подаде на сина си.

— Занеси я в стаята й.

Когато остана насаме с Даян, Куори попита:

— Какво й каза, по дяволите?

— Нищо. Кълна се. Питаше за семейството си.

— Каза ли й, че си й майка?

— Не, никога не бих направила такова нещо.

— Какво тогава се случи?

— Виж какво, убил си майка й.

— Не, не съм.

— Каза ми, че е мъртва. Така ли е?

Куори погледна към вратата, после пак към нея.

— Беше нещастен случай.

— Сигурна съм — каза тя саркастично.

— Каза ли й, че майка й е мъртва? — попита той. Гневът му нарастваше.

— Не, но тя е умно дете. Казах й, че не може да ти се вярва. Тя се досеща, че нещо не е наред. И ако ни пуснеш да си вървим, рано или късно ще разбере.

Куори се намръщи изпод рунтавите си вежди.

— Не е трябвало да й казваш това.

— Е, ти не трябваше да убиваш майка й, случайно или не. И на първо място, не трябваше да ни отвличаш. Освен това вече пет пари не давам дали ще ме убиеш. Дано се пържиш в ада, мистър Сам!

— Вече съм в ада, госпожице. Там съм от години.

Той затръшна вратата след себе си.

Джейн Кокс погледна в пощенската кутия и си пое дъх. Досега всеки път, когато проверяваше, кутията беше празна. Днес обаче вътре имаше бял плик. Тя се огледа, вдигна чантата си близо до кутията и мушна плика вътре.

Тъкмо се беше качила в лимузината, когато на стъклото се почука. Джейн погледна шефа на охраната си и каза:

— Да тръгваме.

Вместо това обаче вратата на колата се отвори и пред нея застана агент Чък Уотърс.

— Трябва да ми дадете писмото, мисис Кокс.

— Извинете, кой сте вие?

Уотърс вдигна значката си.

— ФБР. Нужно ми е писмото — настоя той.

— Какво писмо?

— Писмото, което току-що взехте от пощенската кутия вътре. — Той посочи зад гърба си към пощата.

— Не знам за какво говорите. Сега, моля, оставете ме на спокойствие. — Обърна се към шефа на охраната си и му каза: — Дрю, кажи му да си върви.

Дрю Фулър, агент ветеран от Сикрет Сървис, я погледна смутено.

— Мисис Кокс, ФБР ви наблюдава от самото начало.

— Какво? — възкликна тя.

От примирения поглед на Фулър личеше, че си дава сметка колко бързо може да бъде понижен в недалечно бъдеще.

Уотърс каза:

— Имам заповед да претърся чантата и дрехите ви. — Уотърс вдигна някакъв лист.

— Не можеш да направиш това! Не съм престъпник!

— Ако разполагате с доказателство от ключова важност в разследване на отвличане, и ако съзнателно го прикривате, значи сте престъпник, госпожо.

— Какво нахалство!

— Просто се опитвам да върна племенницата ви у дома. Приемам, че това е и вашето желание.

— Как смееш!?

Уотърс погледна Фулър.

— Може да стане лесно или трудно. Зависи от нея.

— Мисис Кокс — обади се Фулър, — Сикрет Сървис е в течение на разследването на ФБР и официалната позиция е, че нямаме право да им пречим. Адвокатите на Белия дом също приемат тази позиция.

— Значи цари пълно съгласие между всички. Всички, които са действали зад гърба ми. Съпругът ми влиза ли в това число?

— Не мога да го обсъждам — отвърна бързо Фулър.

— Е, аз пък мога. И ще говоря, когато се прибера в Белия дом.

— Разбира се, това е ваше право, мисис Кокс.

— Не, това ще бъде моята мисия!

— Писмото, мисис Кокс — намеси се Уотърс. — Въпросът е много деликатен.

Тя бавно отвори чантата си и бръкна вътре.

— Госпожо, ако не възразявате, ще го взема сам.

Тя му хвърли поглед, който вероятно щеше да помни, докато е жив.