Ръкостискане, кимване, усмивка, няколко думи и приемане на раболепните благодарности в замяна. За някои от най-големите играчи, които екипът от сътрудници като лешояди пазители ловко му посочваше, Дан вземаше по някоя вещ от бюрото си, обясняваше откъде я има, дори я подписваше за малцина избрани и я връчваше. И щастливците си тръгваха с чувството, че наистина са установили личен контакт с президента. Че са казали нещо гениално, което е накарало световния лидер да им даде подписана президентска топка за голф или кутийка с президентски копчета за ръкавели, или чаша за чай с президентския печат — все предмети, с които Белият дом се запасяваше солидно именно за такива случаи.
Този внимателно планиран процес беше брутално прекъснат, когато вратата на Овалния кабинет се отвори рязко, което само по себе си не беше лесно, защото вратата беше много тежка.
Дан Кокс вдигна глава и видя жена си, застанала на прага, или по-скоро олюляваща се на прага, с високи токчета, стилна рокля, с разкопчано палто, с обезумял поглед и с разрошена коса. До нея крачеха двама разтревожени агенти от охраната. Беше ясно, че са абсолютно объркани. Въпреки инструкциите първата дама да се допуска в Овалния кабинет, когато поиска, в този случай явно не знаеха дали е трябвало да я пуснат.
— Джейн! — извика стъписаният президент и изпусна подписаната топка за голф, която се канеше да даде на строителен предприемач от Охайо, събрал купища пари за кампанията му.
— Дан! — възкликна тя задъхано. И наистина не й достигаше въздух, защото беше тичала от лимузината дотук, а разстоянията в Белия дом са доста големи.
— Боже мой! Какво има? Болна ли си?
Джейн направи крачка напред. Агентите също пристъпиха напред и деликатно застанаха пред нея. Може би си мислеха, че наистина се е разболяла или е била упоена с някакво отровно вещество, така че беше техен дълг да не я допуснат да зарази лидера на свободния свят.
— Трябва да поговорим. Веднага!
— Ей сега свършвам. — Той погледна към посетителя, който вдигна топката за голф от пода. Кокс се усмихна и добави: — Беше тежък ден за всички ни. — После взе топката. — Нека я подпиша…
Обикновено президентът нямаше проблеми с имената, но след като го прекъснаха, мозъкът му просто блокира.
Личният му секретар Джей веднага се притече на помощ.
— Както стана дума, господин президент, Уоли Гарет събра най-много средства за предизборната ви кампания от всички други, сър…
— Е, Уоли, наистина оценявам…
Нямаше да се разбере какво оценява наистина, защото Джейн се втурна напред, грабна топката от ръката на мъжа си и я запрати в другия край на стаята, където тя се удари в портрет на Томас Джеферсън, един от личните герои на Дан Кокс, и изби лявото око на стария Том.
Агентите се спуснаха напред, но Дан Кокс ги спря с едно движение на ръката. После кимна на сътрудниците си и те изведоха Гарет от кабинета без желаната топка. Явно кампанията щеше да мине без допълнителните средства, които той беше успял да събере.
Дан Кокс протегна ръка към жена си.
— Джейн, какво, по дяволите, беше това…
— Не тук. Горе. Не се доверявам на този кабинет.
Тя изгледа ядосано агентите и сътрудниците и напусна Овалния кабинет с бързината, с която бе влязла. Веднага щом масивната врата се затръшна, погледите на всички се преместиха от нея към президента. Никой не смееше да проговори. Никой от тях не си и помисляше, че би могъл да изрече с думи пред шефа си току-що видяното.
Кокс остана на място в продължение на няколко секунди. Всеки политик, стигнал дотам, докъдето беше стигнал той, на практика е видял всичко. И се е справял с всичко. Дори за ветеран като Дан Кокс обаче ситуацията беше нова.
— По-добре да видя за какво става дума — каза той накрая. Групата се раздели и президентът се отправи към вратата.
Лари Фостър, шефът на личната му охрана, на когото се бяха обадили още в началото на сцената, пресрещна президента и попита:
— Господин президент, искате ли да ви придружим… — Напрежението ясно се долавяше в изражението на агента ветеран, докато се чудеше как да завърши мисълта си по най-разумния начин. — Докрай, сър?
Тоест зад вратата на семейния им апартамент, където охраната нямаше право да влиза, освен по заповед.
Кокс като че ли се замисли за момент, после каза:
— Не, няма да е необходимо, Лари. — Продължи напред, но подхвърли през рамо: — Все пак стойте наблизо в случай, че Джейн има нужда от нещо.
— Разбира се, господин президент. Ще сме при вас за няколко секунди.
Кокс се качи горе, за да види какво става с жена му. Агентите на Сикрет Сървис го последваха и останаха пред портала, зад който беше президентският апартамент. Започнаха да се ослушват с надеждата да разберат, ако президентът се окажеше изложен на опасност. Несъмнено всички се питаха едно и също. Бяха длъжни да охраняват президента и жена му от всички възможни опасности. Бяха обучени да жертват собствения си живот, за да запазят живота на тях двамата.
