Те обаче не бяха готови за ситуацията, която всеки момент би могла да възникне зад портала. Как трябваше да реагират, ако опасността за президента дойдеше от
Можеха ли да използват смъртоносна сила, ако се наложи? Можеха ли да я убият, ако нямаше друг начин да спасят него? В инструкциите на Сикрет Сървис нямаше такава ситуация. Беше се случвало само един път, ако можеше да се вярва на легендите за президентите. Като президент Уорън Г. Хардинг бил заловен от мисис Хардинг с любовницата си. Успели да се скрият в гардероб в Белия дом, а мисис Хардинг се опитала да разбие вратата с пожарникарска брадва. Охраната трябвало деликатно да отнеме оръжието от мисис Хардинг и президентът останал жив. Все едно обаче, по-късно умрял в хотел в Сан Франциско, докато все още бил президент. Някои хора смятали, че съпругата му най-накрая успяла да отмъсти на неверния си съпруг, като му дала отровно блюдо. Във всеки случай това не било доказано, защото мисис Хардинг не бе позволила да се направи аутопсия и бе наредила тялото на мъжа й бързо да бъде балсамирано. Това бе добър пример как една измамена съпруга може да наложи волята си въпреки желанието на цялата страна.
Във всеки случай в Белия дом вече няма пожарникарски брадви. И макар че в президентския апартамент имаше малка кухня, първата дама отдавна не готвеше сама. Или ако готвеше, съвсем не беше сигурно, че президентът ще го яде.
Лари Фостър напрегна ума си, за да си спомни дали вътре имаше ножове за писма и други подобни предмети, които биха могли да се използват като оръжие. Тежка лампа, с която да бъде пукнат черепът на президента? Ръжен от камината, с който да бъде сложен край на живота, който той трябваше да охранява? Фостър имаше чувството, че усеща как в стомаха му се отваря язва, докато стоеше там и предусещаше края на кариерата си. Макар че в Белия дом съвсем не беше топло, по челото му избиха капчици пот. Потни кръгове се появиха и под мишниците му. С колегите му се приближиха още повече. Пулсът на всички беше доста ускорен.
Лесно можеха да си представят заглавията в пресата на следващия ден с огромни букви.
„СИКРЕТ СЪРВИС УБИВАТ ПЪРВАТА ДАМА, ЗА ДА СПАСЯТ ПРЕЗИДЕНТА“
В коридора чакаха петима тежковъоръжени агенти, готови да предприемат необходимите действия. Нервите на всички бяха изопнати от една и съща мисъл.
След двайсет минути телефонът на Лари Фостър иззвъня. Беше Той.
— Слушам, сър — отговори веднага Фостър.
Изслуша го внимателно и на лицето му постепенно се изписа объркване. Само че това беше президентът и Фостър можа да каже само:
— Веднага, сър!
Затвори телефона и се обърна към заместника си.
— Брус, обади се в „Андрюс“ и кажи да приготвят птицата.
— „Еър Форс 1“?
— Всеки самолет, с който лети президентът се нарича „Еър Форс 1“.
— Но имах предвид…
— Знам какво имаше предвид — прекъсна го Фостър. — Не, няма да вземем седем четири седем. Виж кой от поддържащите самолети е свободен. Може би седем пет-седем. Без обозначения.
— Вълка ще лети до Ню Йорк с необозначен седем-пет-седем? — Брус изглеждаше смаян.
Фостър отговори мрачно:
— Отиваме някъде, но не мисля, че е Ню Йорк.
— Никъде другаде не сме изпращали авангард.
Отиваме инкогнито, както в Ирак или Афганистан.
— И там изпращаме авангард. За да може да замине, е необходима най-малко седмица.
— Кажи ми нещо, което не знам, Брус. Работата е там, че не разполагаме със седмица. Разполагаме само с няколко часа, а аз дори не знам къде отиваме. Свържи се с „Андрюс“ и ми осигури транспорт. Аз в същото време ще се свържа с директора, за да ми каже как да действам в тази ситуация. Много съм видял през годините, но това сега е нещо ново.
Куори провери апаратурата и нивата на кислорода, които поддържаха живота на Типи. Всичко работеше много добре със заредения генератор. Навън все още беше тъмно. Слънцето нямаше да се покаже още няколко часа.
Докосна лицето на дъщеря си и си спомни разговора с Джейн Кокс. Никога преди не беше разговарял с първа дама. Хора като него не получаваха такива възможности. Беше чел за нея години наред, разбира се, беше следил кариерата на съпруга й. Беше очаквал нещо повече от нея по телефона. Беше образована, възпитана и закалена в битки. Но тя го разочарова. Прозвуча му съвсем човешки. Тоест изплашена. Винаги в безопасност във високата си кула, далеч от гадостите, които ставаха долу. Е, сега ги беше видяла лично. И съвсем скоро щеше да ги види още по-отблизо.
Той въздъхна. Това беше то. Във всеки един момент досега можеше да спре. И беше почти готов да го направи, ако стените в мазето не го бяха върнали назад. Извади „Гордост и предразсъдъци“ от джоба си. На светлината на фенера, останал от дядо му, прочете последната глава от романа. И наистина щеше да е последната глава, която изобщо й чете.
