— Аз… тя… Сега си спомням, че тогава не живееха тук. Бяха в Италия. Заради бизнеса на Тък. И сега, като се замисля, върнаха се малко след като се роди Уила.
Шон се облегна на възглавницата.
— Добре, това е удобно. Значи не знаеш със сигурност дали е била бременна. Не си виждала никакви снимки? На майката и бебето в болницата? На празненство за новородено? Не си ги посещавала в Италия?
— Отново ставаш циничен — отбеляза тя студено.
— Не. Истината е, че съм учтиво настоятелен.
— Добре, признавам, че не мога да ти кажа със сигурност дали Уила е дъщеря на Пам, или не. Винаги съм смятала, че е. Да кажем така — не е имало причини да не смятам, че е.
— Добре. Ако криеш нещо, рано или късно ще стигна до него и резултатът може и да не ти хареса.
— Заплашваш ли ме?
— Да заплашваш член на първото семейство е криминално престъпление, а аз съм от добрите, както е известно. Ще се видим на погребението, мисис Кокс.
Затвори телефона.
Джейн отново заключи писмото с ключа в бюрото си, после се върна в спалнята. Докато се събличаше и лягаше, чуваше лекото хъркане на мъжа си. Никога не бе имал проблеми със заспиването. Дори след безкрайните разговори по телефона до малките часове на нощта, след като най-накрая оставеше слушалката затоплена след безкрайни консултации във връзка с държавните дела, измиваше зъбите си, лягаше и на петата минута вече спеше. На нея й бяха нужни часове, а понякога изобщо не успяваше да заспи.
Легна настрани и си представи лицето на Уила, видя как й кима, как я умолява.
— Какво е станало, Гейбриъл? Изглеждаш като болен. Куори гледаше малкото момче през голямата кухненска маса.
— Не спах добре последните две нощи, мистър Сам — отговори момчето жално.
— Децата трябва винаги да спят добре. Да не би да ти тежи нещо?
Гейбриъл не можа да го погледне в очите, когато отговори:
— Нищо особено. Ще се оправя.
— Днес нямаш ли училище? — попита Куори. — Защото, ако имаш, ще изпуснеш автобуса.
— Нямам. Ден на учителя е. Мислех да помогна на мама на полето, а после да почета малко.
— Трябва да поговоря с майка ти, когато се върна от града.
— За какво?
— За лични неща.
Гейбриъл помръкна.
— Не съм направил нищо лошо, нали?
Куори се усмихна.
— Да не мислиш, че целият свят се върти около теб? Не. По работа. Ти можеш да почистиш масата с инструментите в плевнята. Изхвърли всичко, което е ръждясало, и ще ти дам още една марка.
Гейбриъл се опита да се усмихне.
— Благодаря, мистър Сам. Направих хубава колекция. Последната марка, която ми даде, я проверих в интернет, в e-bay.
— Това пък какво е?
— Там продаваш и купуваш разни работи. Нещо като интернет магазин.
Куори го погледна леко заинтригуван.
— Продължавай.
— Ами тази марка, дето ми я даде, струва четирийсет долара.
— По дяволите! Да не искаш да я продадеш?
Гейбриъл се стресна.
— Мистър Сам! Няма да продам нищо, което си ми дал.
— Един съвет, момче. Тази колекция марки един ден ще ти помогне да си платиш колежа. Защо иначе мислиш, че ти давам марки? И стари монети?
Гейбриъл го погледна озадачено.
— Не ми беше минавало през ум.
— Видя ли? Умът ти не е толкова голям, колкото си мислиш, нали?
— Сигурно не е — отговори Гейбриъл. След малко отбеляза: — Напоследък често летиш до онзи рудник, мистър Сам.
Куори се ухили.
— Търся диаманти.
— Диаманти в рудник? — учуди се Гейбриъл. — Мислех, че всичките диамантени находища са в Африка.
— Може да има и тук, в Алабама.
— Мислех си… не може ли да дойда с теб?
— Синко, водил съм те там много пъти. Това е една голяма дупка, пълна с мръсотия.
— Исках да кажа — със самолета. Ходили сме само с пикапа.
— Ходили сме само с пикапа, защото не обичаш да летиш. Нали сам ми казваш, че всеки път, когато излитам, ти идвало да се заровиш в земята.
Гейбриъл се усмихна смутено.
— Опитвам се да го преодолея. Искам да видя повече от този свят, не само Алабама, така че ще трябва да свиквам със самолетите.
Куори се усмихна на логиката на момчето.
— Да, така си е, наистина.
— Извикай ме тогава. Сега отивам да си върша работата.
— Добре.
Гейбриъл остави чиниите си в мивката и излезе от кухнята. Тръгна към плевнята дълбоко замислен. Мислеше за нещата, които говореше мистър Сам онази вечер в библиотеката, когато беше пиян. Беше чул някакво име — „Уилоу“ или нещо подобно. И „галерии“. Това го караше да мисли за рудника.
Разбира се, не можеше да попита мистър Сам направо, защото не искаше да признае, че е подслушвал дори и неволно — нали беше отишъл, за да вземе друга книга. Мистър Сам наистина е натъжен заради нещо, каза си Гейбриъл, докато разчистваше масата с инструменти в плевнята. А предишния ден го беше видял да запретва ръкави, за да помогне да измият чиниите. Имаше белези от изгаряне. Гейбриъл се чудеше и заради тях.
