Стив внимателно се измъкна от кожата, заобиколи спящите тела, свали панталоните си и клекна в една дълбока до кръста вдлъбнатина. Ако някой го потърсеше, причината да не е под кожата веднага щеше да се види. Не можеше да е сигурен, но беше доста уверен, че няма мютски закони или обичаи, които да забраняват нощното облекчаване.
Извади ножа от ножницата, затърси с пръсти двете скрити ключалки и ги натисна едновременно. Веднъж, два пъти, три пъти. Нищо не се получи. Дървените чирени на дръжката останаха упорито на мястото си. Той обърна в тъмното дръжката на обратната страна и опита отново. Системата за отваряне с трикратно натискане не се задейства.
Какво ставаше, по дяволите? Практически беше невъзможно да заяде. Неочаквано го обзе хлад. Намери бързо мястото в дървото, където бяха отпечатани инициалите на Лу Кенеди Нейлър, и опипа буквите с палец. Онова, което мислеше за „Н“, се оказа „Б“. Инициалите не бяха ЛКН, а СРБ. Ух, Кристофър… Някой беше сменил ножа. Ножът, който държеше, беше неговият, онзи, който му бяха взели след пленяването му миналата година.
Стив провери инициалите още веднъж просто за да е сигурен, след това остави ножа и тихо изруга. Освен малките инициали, които само планеристите имаха право да поставят, ножовете не се различаваха по нищо друго. Това беше стандартна практика. Той се опита да разбере кога е могла да се извърши подмяната и най-вероятната личност, която я е извършила. Найт-Фивър би могла да има най-благоприятна възможност — докато той се къпеше, обличаше се или спеше. Накрая реши, че въпросите „кой“ и „кога“ вече са без значение. Важно беше
Блу-Тъндър беше буден и го чакаше.
— Нещо тревожи ли те, облачни воине?
— Не, всичко е наред. — Стив се сви в кожата и сламения си пашкул.
Манхатън-Трансфер, предният патрул, пропълзя през тревата до място, откъдето можеше да вижда главната група, и вдигна осем пръста.
Сърцето на Стив се сви. Вече не се съмняваше. Това беше подкрепящата група. Той се стегна вътрешно за предстоящата среща. Беше много късно да променя позициите си. Погледна през рамо към хоризонта. Лентата от дълбоко оранжево вече се беше превърнала в жълто в долния край, но слънцето още не беше излязло от източната врата. В нетърпението си да продължат преследването мютите бяха тръгнали още с появяването на първата светлина и бяха наближили плячката си по-скоро, отколкото очакваха.
Той се обърна и видя Блу-Тъндър да разговаря с четиримата си водачи на групи. От жестовете му беше ясно, че им заповядва да обкръжат позицията на „червенокожите“. Стив беше придаден като допълнителен член на групата на Блу-Тъндър, тринадесети. За мютите номерът нямаше значение, но за трекерите числото с лош късмет беше дошло още отпреди Холокоста и суеверието битуваше, въпреки че Първото семейство гледаше на това с недобро око.
Водачите на групите се разпръснаха с воините си. Мечките на Блу-Тъндър се събраха около него. Стив държеше тоягата си с остриетата. Беше се упражнявал ежедневно с това ефективно и смъртоносно оръжие и беше сигурен, че може бързо да се справи с всеки въоръжен с нож или тояга-нож — дори би могъл да отблъсне едновременна атака от двама или трима нападатели.
Уроците по бой с тояга, които беше давал предишната година, му бяха спечелили доста последователи, но той със съжаление разбра, че по време на отсъствието му М’Колите не са продължили да усъвършенстват уменията си. Беше видял някои по-големи деца да използват тояжки в бойни игри, но не бе видял нито една мечка да носи тояга при патрулиране из територията — и никой, освен Клиъруотър не се беше сетил да прикрепи острие на края на тоягата.
За Плейнфолк пътят на истинския воин беше двубой с нож. Смъртоносният точен арбалет се използваше за лов и срещу подземни хора, но никога срещу мют. Убиването на друг член на Плейнфолк от голямо разстояние беше абсолютно немислимо. Самата смърт не беше важна. Ако Мо-Таун беше жадна, тя пиеше. Куражът и честта бяха основни качества. Куражът да гледаш върха на ножа на противника с ясното съзнание, че един от двамата трябва да умре. Куражът да дадеш живота си, за да защитиш честта на клана и името на Плейнфолк. Стив знаеше, че ако иска някога да спечели доверието на мютите, трябва да стъпи на същия смъртоносен път. Онова, което щеше да се случи сега, беше само малка крачка по този път.
