Мютите вече бяха наскачали. Стив нямаше време да ги предупреди за противопехотните мини, а дори да имаше, те не биха го разбрали. Блу-Тъндър и един от мютите с него прескочиха покритата с камъни ивица, но двама други, които тичаха малко зад тях, попаднаха в минираната зона. Взривовете извадиха от строя трима. Мините, специалитет на МХ, бяха с двойно действие. Първият заряд, детониращ на удар, изхвърляше втория нагоре и той експлодираше на височина три фута, като разпръскваше смъртоносен диск шрапнели, които минаваха през плътта като циркуляр.
Избухнаха и други мини и воините разбраха, че не могат да попречат на нарушителите да избягат.
Стив беше до водата, извън зоната на смъртоносните взривове, но при първата вълна от експлозии инстинктивно се хвърли в езерото. Беше дълбоко. Той зарита и заплува към големите скални блокове. Стигна до плиткото, стъпи на дъното и тръгна към разнасящия се синьо-сив пушек. Откъм брега долитаха писъци и гневни викове, прекъсвани от още силни експлозии.
А после Стив видя лодката. Двигателят беше спрял; кормчията и петимата пътници се бяха скупчили на кърмата, кашляха и се давеха и трескаво се мъчеха да го пуснат. Пушекът, който трябваше да скрие измъкването им, заплашваше да се превърне в погребална плащаница.
Двигателят заработи. Стив плъзна тоягата по повърхността на езерото и се хвърли напред.
— Почакайте! Почакайте ме!
Петимата пътници го погледнаха и се хвърлиха на оребрения под на гумената лодка; кормчията отвори широко дросела. Ревът на двигателя заглуши гласа му. Само един от „мексиканците“ беше достатъчно бърз да реагира — коленичи и насочи пушката си към Стив. Лодката подскочи напред, изхвърляйки пушек от предната и задната си част. Внезапното ускоряване хвърли „мексиканеца“ по гръб. Той изчезна, само пушката му остана да се размахва във въздуха. Кормчията, предупреден от вика му, обърна лодката към Стив — несъмнено с намерение да мине през него. И изведнъж видя, че от водата стърчи скала, опита се да завие, но беше много късно — беше направил фаталната грешка да влезе в обсега на тоягата на Стив. Когато лодката мина покрай него, острието блесна, главата му се търкулна и падна в лодката между краката му. Отхвърлено от удара, обезглавеното тяло падна върху румпела и го завъртя още повече.
Обгърната от задушлив пушек, лодката се завъртя в кръг, все по-близко до брега. Оцелелите се опитаха да я овладеят, но двама паднаха от борда от зашеметяващото въртене. Стив се насочи към тях, но преди да ги достигне, мечките изтичаха и хванаха онзи, който беше по-близко до брега, извлякоха го в плитчините и го заклаха. Другият се опита да плува към островите, но бързо беше спрян от една изстреляна от арбалет стрела, която закова яката на спасителната му жилетка към гръбначния стълб и излезе под брадичката.
Лодката се понесе на зигзаг навътре, забулена от непрекъснато излизащия пушек. Стив стоеше до кръста във водата и наблюдаваше как сиво-синият облак се придвижва към центъра на езерото; обезглавеният труп на кормчията плуваше по гръб в кървавочервената вода. Мютските стрелци стреляха в центъра на облака от пушек. От тримата останали на борда поне един беше в достатъчно добра форма да насочва лодката. Но какво беше станало с останалите двама? Стив знаеше, че Блу-Тъндър няма да се успокои, докато не изясни въпроса. Бяха загинали твърде много племенни братя. Тази кървава среща съвсем не бе свършила — както и проблемите на Стив.
Той потърси Блу-Тъндър. От няколко рани от шрапнели по широкия гръб на воина течеше кръв. Раните не бяха големи или опасно дълбоки, но не бяха и ухапвания от бълха. Блу-Тъндър просто не им обръщаше внимание. Това беше една от силните страни на мютите — по някаква причина, или генетично, или може би поради някакво душевно състояние, свързано със странните им вярвания, те имаха невероятно висок праг на болка.
Потиснат от разбирането, че отчасти е отговорен за битката, Стив остана до едрия воин, докато той изпълняваше тъжната задача за последно изпращане на тежко ранените мечки — воините, чиито стъпала и долни крайници бяха откъснати или раздробени до кокал.
— Мо-Таун е жадна, Мо-Таун пие… — Едно бързо забиване на ножа в сърцето и светлината в очите им трепваше и угасваше. Мистър Сноу им беше казал, че светлината е отражение на духа вътре в тялото. Душевно същество, което при смъртта на човешкото тяло отлита нагоре, за да се слее с любящата Велика небесна майка. Мютите мислеха за душата като за същество, което е поток от кристалночиста вода, същество, изпълнено с трепкаща светлина като безбройните звездни очи в мрака, безшевното и безгранично красиво наметало, което Мо-Таун намяташе над тях в спящия свят в края на всеки ден. Мисълта, че можеш отново да живееш, бе наистина утешителна. Да имаш възможност да оправиш нещата, да ги направиш по различен начин. Не само веднъж, но отново и отново, както светът и изпълненото със звезди пространство се носят бавно по реката на времето към безкрайните хоризонти на Морето на вечността.
