Когато накрая Блу-Тъндър целуна и избърса ножа си, осемнадесет мечки лежаха мъртви. Двадесетина други също бяха ранени, но можеха да ходят и да оздравеят с помощта на Мистър Сноу. Воините започнаха да събират дърва за голямата погребална клада, чиито извисяващи се пламъци щяха да отнесат напускащите души отвъд облаците, където Мо-Таун чакаше с Чашата на живота в протегнатите си ръце.
Докато вдигаха кладата, Стив нагази във водата до шия, след това заплува и извлече едната жена. Пусна слабото й тяло на брега. Оставаше да се справи с двамата мъже и бременната. Когато се обърна към езерото, една мечка вдигна главата на трупа, а друг воин замахна с мачетето си и с два бързи удара я отсече.
Осемнадесетте мечки бяха сложени на три реда с наредени между тях дърва; отстрани бяха забити клони с листа. Когато пламъците обгърнаха кладата, воините я заобиколиха и подхванаха предизвикателно монотонно хвалебствие на храбростта на мъртвите, присъединили се към загиналите герои на племето М’Кол.
Блу-Тъндър се обърна към Стив, покритото му с бръчки лице бе сбръчкано от мъка. Той посочи телата на Дийп-Сикс и мустакатия и каза:
— Ти се би добре, облачни воине.
— Не така добре като моя небесен брат Блу-Тъндър.
Мютът поклати глава и тежко въздъхна.
— Днешният ден е лош. Аз не мога да се бия с хора, които се увиват в пушек. Къде е достойнството в това?
— Няма достойнство — отговори Стив. — Ние бяхме подведени. Ти предложи да изпушите лулата на хора с лъжливи лица. Те не бяха истински червенокожи. Бяха подземни хора. Те не зачитат обичаите на Плейнфолк.
— Подземните хора имат мощно остро желязо. Знаеш ли за тези неща, които говорят като земна гръмотевица?
— Чувал съм за тях — призна Стив. — Днес истината беше написана с кръвта на мечките.
Блу-Тъндър изръмжа гневно.
— Подземните хора стъпват с отровни крака. Те сеят смърт в земята. Изпращат ни огън от небето, а сега обърнаха и земята срещу нас. Това са лоши неща. Вятърът, който те издига нависоко, е дъхът на Талисмана, земята е неговото тяло, слънцето и луната — неговите очи, гръмотевицата — неговият глас, реките — неговата кръв. Престъпленията, извършени от онези без кураж срещу света, нарушават неговото свещено същество. За тази обида трябва да се отмъсти.
Стив се съгласи с тъжно кимане.
— Аз също трябва да бъда отмъстен. Подземните хора ми донесоха безчестие във вашите очи. Нека ти донеса главите им.
Блу-Тъндър погледна към островите.
— Как ще прекосиш голямата вода? Няма ли да потънеш като камък?
— Не. Ще се извивам в нея като змия.
— Кога ще отидеш?
— Когато падне нощта.
Мютът изглеждаше впечатлен.
— Ти имаш истинска сила.
Стив нямаше да го разочарова. Както всички трекери, при ежедневната си програма за физическа тренировка той се беше учил да плува в подземни басейни. Щеше да е един от малцината, които щяха да използват на практика това умение. „Колко странно — размишляваше той, — че мютите не са си направили труда да се научат да плуват.“ Но за същите хиляда години те не бяха научили да строят и кораби въпреки контактите си с майсторите на желязо. И имаха някои странни идеи — като например предпочитанието да спят на открито вместо под дърветата в гора, и всичко онова за Талисмана, Мо-Таун и Небесните гласове. Преди година той се отнасяше направо презрително към тези неща. Но сега… сега не знаеше дали не са прави.
Преди време сигурно бе имало сериозни основания за всички тези идеи. Рационалните обяснения обаче — въпреки забележителната памет на летописци като Мистър Сноу — се бяха изгубили. Нямаше съмнение, че някои мюти притежаваха изключителни сили. Дали беше „магия“, или не, не беше важно. Магията бе просто дума, която можеше да се използва за неща или събития, които не можеха да се обяснят с достъпните знания. Достъпни всъщност за кого? Това беше
Слънцето мина през западната врата, изпращайки златна топлина от небето. Облаците, които пламтяха в яркочервено и жълто, избледняха до бледомораво и виолетово, след това настъпващият мрак погълна бледата остатъчна светлина и те се превърнаха в студено пепелявосиво. Когато вечерта простря воала си над земята, планините на изток се сляха с небето. Цветовете и формите се размиха и сляха и създадоха нов свят без дълбочина. Островите — сега сенчести силуети сред море от загубило лъскавината си сребро — в един момент изглеждаха вълнуващо близки, а в следващия — недостижимо далечни.
