Първото семейство полностью

Сайд-Уиндър обясни, че езикът на майсторите на желязо се нарича „японски“ и че те се наричат „японци“. Експертите по майсторите на желязо в Рио Лобо ги наричаха „джапи“. Майстори на желязото беше мютски термин — джапи наричаха себе си „Синове на Ни-Исан“, което пък беше името на земите, които населяваха — Земята на изгряващото слънце. Огнените ями на Бет-Лем беше друго име, измислено от мютите, и просто се отнасяше до определено място.

Смяташе се, че джапите са слезли на източния морски бряг преди шестстотин години. Обществото им се регулираше от строги закони на поведение и се управляваше от династии. Лидерите се наричаха шогуни и бяха подкрепяни от териториални владетели, чиято сила, подобно на тази на шогуните, идваше от териториалните им владения. Териториалните владетели не бяха единодушни в поддръжката на шогуна и имаше тайни заговори, които понякога излизаха на повърхността като предизвикателство към централната власт. Владетелите, които бяха глави на „фамилии“ с имена като Датсун, Хонда, Хитачи, Мацушита, Ашуа, Сейко и Тошиба стояха на върха на многослойна пирамида от по-низши рангове.

На дъното на пирамидата или по-точно под него идваха заловените ренегати и мютите — в този ред. Обществото беше разделено на шест основни категории, които в низходящ ред по важност бяха: самураи, управляваща военна класа, администратори, търговци, майстори на кораби и занаятчии и посредници, които ръководеха фермите и мините.

Неквалифицираната работна ръка се състоеше от мютски работници и ренегати. Тъй като трекерите бяха привикнали към подземен живот, повечето от тях бяха изпращани в мините; мютите обработваха земята, грижеха се за нивите, копаеха канали, работеха като каруцари и портиери и, поради тяхната учудваща издръжливост, като куриери — доставяха никога не секващия поток от съобщения, който течеше от и за двореца на шогуна. Малцина щастливци работеха като слуги в големите домове. Те, подобно на Сайд-Уиндър, бяха с бръснати глави — знак за статус на хора с доверие; другите се наричаха сару — маймуни или кебукай хитобито — „космати“. Ренегатите бяха известни като кетогащай иту — „дълги кучета“ — епитет, произтичащ от височината им и ъгловатите им кокалести черти.

Трекерите не можеха да се размножават без намесата на Първото семейство, но мютите бяха поощрявани да имат деца и ги отглеждаха в колонии в именията на големите родове.

Най-голямата грижа на Сайд-Уиндър беше как Стив ще се движи с нож и тоягата с остриета. Всички мюти и трекери бяха облечени в дрехи, идентифициращи тяхната работа или статус, и носеха ленти на ръкавите или пръстени на вратовете, които показваха в кои имения са разпределени. С изключение на куриерите пленената работна сила се движеше от един район в друг само с въоръжена охрана. С бегълците се справяха бързо и имаше абсолютна забрана мютите и ренегатите да носят каквото и да било оръжие. Дори на него, Сайд-Уиндър, не беше разрешено да носи ножа си на брега; можеше да го носи само по време на дежурство, когато идваше нова група работници.

Стив му благодари за съвета и му каза, че цени неговата загриженост, но няма намерение да продължи невъоръжен. Информацията, дадена му от Сайд-Уиндър, го беше предупредила за много от опасностите. Той нямаше да търси проблеми, но ако щастието му изневереше, искаше да може да се справи. Мексиканецът прие решението му с философско вдигане на рамене.

След десет дни боботенето на машините спря. Скрит в приличащото на ковчег пространство под леглото, Стив почувства как корабът се разтърси и изскърца в дървения пристан. Последва миг тишина, след това започна разтоварването и въздухът избухна с приглушено бърборене, блъскане, силни удари и бързащи стъпки. Стив беше силно изкушен да излезе и да види какво става, но Сайд-Уиндър предвидливо беше заковал капака.

Накрая „мексиканецът“ се появи и го извади. Трепкащ фенер осветяваше голия сандък, в който Стив бе лежал тези десет дни. Между него и централния коридор бе втората половина на владенията на Сайд-Уиндър — също толкова малка каюта като онази, в която Стив се беше мушнал да избегне часовите.

Сайд-Уиндър му даде няколко парчета сушено месо и един плосък хляб.

— Слизаш. Край на пътуването.

Стив задъвка парче месо.

— Корабът изглежда безлюден.

— Така е. Освен съвсем малко екипаж всички са на брега.

— Къде отиваш оттук?

— Никъде. Тук живея.

— Кристофър! Как издържаш?

Сайд-Уиндър се засмя.