Първото семейство полностью

— Колко мюти познаваш, които имат двустайна колиба? И две ведра? Едното за ходене по нужда, а другото за пиене. — Той видя изражението на Стив. — Виж, не се оплаквам. Ако не можех да се справя, не бих приел тази задача. Не е толкова лошо. Когато искам свеж въздух или да видя нещо, мога да излизам на палубата и дори от време на време прекарвам по няколко часа на брега. Най-много ми липсва видеото. Динките нямат електричество. Но дори и това си има своите предимства. Поне не трябва да слушам влудяващите музикални глупости, които ни набива Федерацията. Обърни внимание, това, което слушат динките, не е по-добро. За мен винаги звучи така, сякаш им липсват половината ноти.

— Окей… По-добре да тръгвам. — Стив спря колебливо. — Ти спомена, че може би ще можеш да…

Мексиканецът отиде във външната каюта и се върна с комплект кожи за ходене.

Стив преглътна последната хапка, после премери дрехите. Миришеха на предишния си собственик.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш откъде са дошли?

Сайд-Уиндър го погледна с присвити очи.

— Един мют се повози на колелото и слезе от кораба. В пътуване като това тия неща са чести. — Той отвори стенния шкаф и извади две малки керамични чашки и едно шише. Сложи чашките на полицата, извади тапата и сипа две порции бледа течност. — Хайде… за щастлив път.

Стив помириса предпазливо чашката.

— Какво е това?

— Саке. Това е, хм… укрепващ медикамент. Ще те предпази от студа. — Сайд-Уиндър изпразни чашката си на една глътка и облиза устни. — Давай, няма да те убие.

Стив вдигна предпазливо чашката и допря устни до течността. Беше сладка, ароматизирана, с леко горчив привкус. Той пое дъх и отпи глътка. Сакето опари гърлото му като течен огън. Той се задави в безпомощно усилие да го спре да слезе надолу и когато то се върна назад и влезе в носа му, се закашля. После паренето намаля и премина в топла вълна и замайване.

— Уф…

Сайд-Уиндър отново напълни чашките.

— Алкохол — доволно каза Сайд-Уиндър. — Едно от техните добри открития. Този е от ферментирал ориз. Представи си какво ще направи във вагон с пионери…

— Не зная как действа, но несъмнено прави човек да се чувства добре.

Сайд-Уиндър кимна.

— Да, поизглажда неприятностите. Проблемът е, че, хм… затормозява нервната система и нарушава координацията. Две е границата. Третата те оставя без крака, а четвъртата те сваля на пода. Говоря от опит. Така обикновено прекарвам свободното си време. Всъщност ако не беше сакето, отдавна да съм се хвърлил от горната палуба.

— Никакви приятели, никаква компания?

— Не е твоя работа, амиго. — Той взе чашката от Стив и я прибра заедно с шишето в шкафа. После отмести една дъска от стената зад себе си, бръкна в дупката и извади бойния нож и тоягата. Стив завърза ножа на лявата си ръка и го покри с парче плат.

— Това е резервният ми нож — каза Сайд-Уиндър. — Сигурно ще ти е по-полезен от онзи, с който дойде на борда.

— Благодаря. Но ако се обадя, кой ще ме чуе?

— Сигурен съм, че все ще се намери някой. Семейството си знае работата. — Сайд-Уиндър тръгна по коридора и отвори един малък люк на лявата страна. Зад него се виждаше широкият простор на реката. — Ще трябва да плуваш. Пристанът гъмжи от динки. Другите два кораба са пристанали преди нас. Остави се течението да те отнесе надолу, докато отминеш дока, след това се отправи към брега.

— Добре. — Стив се наведе до люка. — Един последен въпрос. Когато разтоварваше, случайно да си видял една жена… среден ръст, тъмна коса, с голям розов белег на лицето и шията?

Сайд-Уиндър се замисли.

— Да, видях. Странно нещо… те обикновено изпращат ренегатите право в мините, но този път ги строиха и попитаха има ли сред тях някой планерист.

Интересът на Стив нарасна.

— И?

— Двама души излязоха напред. Тя беше едната.

— Другият човек с червена коса ли беше?

— Да.

Джоди Казан и Дейв Келсо…

— Какво стана с тях?

— Хората на Яма-Шита ги отделиха настрана. Което може да означава, че са отведени отвъд реката надолу по източния път. Той минава през планините Алегени до крайбрежната равнина зад тях.

— Каза ли някой нещо… например къде отиват?

— Не. Най-малкото никакво име, което да ми говори нещо. — Сайд-Уиндър се намръщи. — Чакай малко. Чух един от динките да споменава някакво езеро — Херън Пул.

— Какво е „херън“?

— Птица, компадре.

— Как се казва „Херън Пул“ на японски?

Сайд-Уиндър му каза и добави:

— Не мога да ти кажа как изглежда знакът, защото нямах нищо в себе си да го запиша, а и дори да имах, беше много тъмно да се види нещо.

— Няма значение. — Стив стисна ръката му и топло я разтърси. — Благодаря. Беше страхотен. — Той посочи реката. — Източният път е нататък… нали?

— Да. На половин миля надолу по реката ще видиш скеле за товарене и разтоварване. Ако бях на твое място, щях да се движа по пътя само между залез и изгрев-слънце. Особено през следващите няколко дни. Яма-Шита и групата му трябва да минат оттам утре. По пътя ще има много хора, събрани да изразят уважението си.

— Ти тук ли ще останеш?

— Аз? Не. Тези кораби пренасят товари на много места.

— В такъв случай може би пак ще се видим.