— Успокой се. Не говоря за лентата. Не искам да те изгубя. По дяволите… ти си единственият човек на сто мили оттук, който може да каже на онези тъпанари от електрониката как да оправят цялата тази глупост. — Тя подаде видеокасетата на Дийк. — Може да е маркирана по някакъв начин, затова тази трябва да се върне. Почисти всичко, освен звуковия запис. И избърши моите отпечатъци от кутията. Когато свършиш, докладвай на дежурния офицер какво си намерил. Е, направи се на ужасен, на възмутен, ти си знаеш.
— Да, мадам.
— А ако искаш да запазиш любимите си картини, презапиши ги на някоя друга лента… но намери начин да оправиш бройките. И, Дийк, моля те, не я крий под чекмеджето. Това място е толкова шибано очевидно! Прояви повече фантазия.
— Да, мадам. Благодаря, мадам.
— Добре. Не губи време да отдаваш чест, залавяй се за работа. — Андерсън му махна да върви.
Дийк се отправи към вратата.
— Почакай минутка…
Дийк замръзна и несръчно се обърна кръгом, пулсът му се учести.
— Мисля, че ще е добре, ако ми направиш едно копие на звуковия запис. Просто за файловете, нали разбираш.
— Разбира се, мадам…
Андерсън се усмихна.
— Мисля, че е важно да знам какво трябва да унищожаваме, нали? В края на краищата можем да получим друга такава пратка. Ако си лекар и се опитваш да спреш разпространението на едно заразно заболяване, трябва да можеш да разпознаеш симптомите… нали?
— Абсолютно…
— Знаеш ли откъде е тази музика, Дийк? От кого е?
Дийк се поколеба.
— Е, трудно е да се каже със сигурност. Фактите са много малко, но бих казал, че е от висока класа. Предполагам, че е отпреди Холокоста…
Дъхът на Андерсън секна.
— Толкова стара?!
— О, да, автентична. Може би е създадена от един мъж на име Вангелис.
Андерсън кимна.
— Този разговор не се е състоял, Дийк.
— Не съм чул или казал нито дума, мадам.
— Добре — каза Андерсън. — Едно последно нещо. Тук имаме две ленти. Една с Брикман и една с облаци. В името на Кристофър, внимавай коя ще изпратиш.
Полетът от Пуебло до Санта Фе — разстояние от малко под двеста мили — мина без инциденти и при минимален диалог с останалата част от въздушната формация. Уиман от „Ред Ривър“, който беше командир на полета, се обади веднъж по радиото да съобщи, че пресичат държавната граница между Колорадо и Ню Мексико. Стив погледна надолу, но от три хиляди фута не можа да види нищо интересно.
Точката, към която летяха — границата Рузвелт/Санта Фе — лежеше приблизително по средата между центъра със същото име отпреди Холокоста и Албъкуерк, шестдесет мили по на юг. Базата, в която имаше дивизия от десет хиляди трекери, беше заровена дълбоко в земната кора. Първото ниво — което се смяташе за основно — беше на хиляда и петстотин фута под повърхността. Всяко ниво представляваше хоризонтален отрязък, дебел сто и петдесет фута и разделен на десет пода или галерии, номерирани от 1 до 10 от дъното нагоре. Едно–1 беше улично ниво, десет–10 беше под на площадка за достъп, границата с повърхността. Базите на трекерите невинаги съдържаха всичките десет нива. Много по-малки подразделения бяха построени на нива едно до четири — известни като четворка. Под ниво едно имаше други нива, известни като А-нива, на които се намираха топлинните помпи, вентилационните инсталации, биообработващите и хранителните резервоари, депата за изхвърляне на отпадъци и отходните канали. Означени от горе на долу по азбучен ред, те лежаха изключително на ръцете на обслужващия и поддържащ персонал — каналджиите. Стив никога не се беше замислял сериозно колко надолу се простират те. Възпитаниците на висшите военни академии и други високопоставени летци от Академията смятаха нива А за абсолютни ями — оттук и презрителния прякор на каналджиите — „зомби“.
Както беше обичайно, базата носеше името на най-близкия важен център отпреди Холокоста, който сега служеше като надземен маркер, в случая името на столицата на древния щат Ню Мексико. Разположен на височина пет хиляди фута източно от Рио Гранде, някогашният град Санта Фе сега представляваше лабиринт от ниски назъбени разрушени стени, засенчени от червени храсти и дървета. Тук-там имаше остатъци от зеленясали фасади, стърчащи десет, понякога двадесет метра нагоре, прозорци без рамки зееха като очни орбити без очи в избелял от слънцето череп. Албъкуерк, също като много по-големи градски центрове, беше преживял по-нерадостна съдба. Обширната площ, на която се беше простирал някога, сега беше осеяна с кратери като лунна повърхност. Бомбите и ракетите бяха променили курса на Рио Гранде и сега тя течеше настрана във верига от свързани едно с друго кръгли езера, преди да се излее обратно във виещото се като змия речно корито, водещо на югозапад към морето.
