Макар че не можеше да види нищо, Стив почувства, че стените го затварят; почувства смазващото тегло на огромните врати, които щяха да го погълнат. Отново, както при първия му самостоятелен полет, го заля вълна на мрачно предчувствие, но този път той се владееше и не изпадна в паника. Двата дни и трите нощи, които беше прекарал в станцията в Пуебло, му бяха помогнали да започне едно, както изглеждаше, дълго и трудно пренастройване. Първите няколко часа в единичната килия бяха непоносимо потискащи. Имаше чувството, че ще се задуши, но някак си се справи с най-тежките моменти. След известно време успя да се изолира умствено от заобикалящата го среда. Седнал по турски, както седяха мютите, той потърси спокойствието, което беше наблюдавал у Мистър Сноу и Кадилак, неговите пазачи и съветници за живота на Плейнфолк. Постепенно се успокои и се замисли първо за пророчествата за Талисмана, които му бе разкрил Мистър Сноу, а после за евентуалната си роля в предсказаните събития. Неговият живот бе запазен, защото той бе избран да изиграе важна роля в бъдещето на Плейнфолк. Но не му бяха казали дали като техен приятел, или враг…
Връзката на другарство и разбиране, която беше изградил с Мистър Сноу и Кадилак, двамата летописци, все още съществуваше; неговите чувства към Клиъруотър, той беше сигурен в това, никога нямаше да се променят. Но макар нейният образ да гореше ярко в ума му, започнаха да се събуждат други дълбоко запечатани емоции. Полетът и лъскавите нови планери бяха разбудили старата му любов към техниката, към инструментите на войната.
Докато чакаха бетонната стена пред тях да се вдигне на огромните си хидравлични бутала, всяко дебело колкото човешко тяло, умът на Стив беше зает с мисълта да премине неизбежния разпит колкото се може по-бързо и по-лесно и да получи отново назначение на служба на повърхността на борда на „Дамата“. Не знаеше как ще реагира, ако го изпратят да действа срещу племето на Плейнфолк, което го беше взело в плен, но не мислеше, че това е нещо, от което трябва да загуби съня си. Дилемата, доколкото имаше такава, накрая щеше да се реши, както винаги, по най-добрия за него начин.
Когато вратата се затвори зад тях, летците от „Ред Ривър“ слязоха от самолетите и докато Уиман записваше пристигането в контролния пункт на площадката, Лундквист, Минели и Реардън извадиха Стив от скайрайдъра и провериха дали е окован сигурно и дали качулката му е поставена добре. Лундквист видя шестима военни полицаи да идват към тях от другия край на площадката. Бяха с обичайните тъмносини работни униформи и бели шлемове, подобни на планеристките, но забралото — от амалгамирано стъкло — имаше извит край като слънчеви очила. Отпред на шлемовете с големи червени букви беше изписано „ВП“ и около буквите имаше лента със същия цвят. Този бяло-червено-бял сандвич беше дал на военната полиция прякора „чорбари“ — подигравателна титла, присъдена от някои групи трекери, които въпреки постоянните поучения бяха по-малко благоразположени към законите на Федерацията, отколкото се изискваше.
Уиман излезе от контролния офис и забърза към мястото, където Лундквист и другите чакаха заедно със Стив.
— Добри новини! В контролния офис на площадката приготвят за всеки по чаша джава. Влязох във връзка с „Биг Ред Уан“. Получихме разрешение да се разходим един час преди да се върнем.
— Чудесно — извикаха в хор Лундквист, Минели и Реардън.
— Хайде — каза някой и Стив почувства как двама души го хванаха за ръцете и го поведоха нанякъде. От окуражителното стискане разбра, че Лундквист е отляво.
Рик Уиман предаде с минимална церемония закачуления нарушител на военната полиция, след това се обърна и се отдалечи, следван от останалите от „Ред Ривър“ — никой не искаше да си има работа с полицаите.
Стив изведнъж почувства около себе си враждебна атмосфера, също както беше почувствал бетонната обвивка. От всички страни го обградиха тела. Някой зад него го изтрита по петите и той падна. Няколко ръце го удариха, дръпнаха го да се изправи — и едновременно с това го нападна хор сурови гласове:
— Изправи се, на-ко! Мръсник!
— Лайнар вмирисан!
— Мютски гъзолизец!
— Ще ти спукаме задника от бой!
— Мърдай, мърдай!
Някой го хвана грубо за двете ръце. Върхът на една полицейска гумена палка се заби в основата на гръбначния му стълб точно над задника и изпрати болезнена вълна по гърба му. Стив политна напред.
— Изправи се! — извика един суров глас. — Вдигни глава, изправи раменете! — Палката започна да отмерва такт по бъбреците му. — Леви-десни-леви-десни-леви-десни-леви!
