Първото семейство полностью

Стив вдигна глава и видя Чизъм. Държеше табла с храна.

— Заповядай…

Чизъм сложи таблата на масата, седна до Стив и погледна часовника си. Беше дванадесет и пет.

— Днес сте свършили рано.

— Да — изръмжа навъсено Стив. — Сигурно съм казал нещо, което не трябва. — Той се намръщи. — Съветът се оттегли да вземе решение.

— Как мина?

Стив вдигна рамене.

— Добре. — Само дето не беше добре. Той беше планирал да стигне до кулминационната точка на своето свидетелство за прекараното време в плен с разкриване на пророчеството за Талисмана. Да събуди любопитството на оценителите със съдържанието на стиховете, които бяха предсказали ешелоните и планеристите столетия преди Федерацията да беше предвидила тяхното използване, беше се надявал да убеди съвета да приеме свидетелството му за магията на мютите. Но темата очевидно беше табу. Защо иначе споменаването на пророчеството беше изтрито от лентата и разпитът набързо бе приключен? Това можеше да означава само едно — Първото семейство вече знаеше за пророчеството, което, на свой ред, означаваше, че те не само знаят за летописците, но също и за повелителите, пророците и магията. Точно както подозираше той. И не само знаеха, но и ги приемаха като истина.

Но как щеше да се отрази това на собствената му съдба? Беше ли подобрил шансовете си за връщане на служба и повишение? Или щеше да свърши в някоя шахта, защото знае прекалено много? По дяволите… Стив не обичаше да изпада в такава безизходица. Обикновено комбинативният му ум винаги намираше изход от съществуващите ситуации и предвиждаше опасните области. Нещата можеха да изглеждат безкрайно сложни, но винаги имаше спасителен изход. И той се гордееше със способността си да го намира. Този път обаче беше попаднал в клопка, която не беше предвидил.

Продължаваше да дъвче унило. Чизъм унищожи собствения си бургер на два залъка и посочи недокоснатата част на Стив.

— Ще го ядеш ли?

Стив поклати глава и го отмести към него, после загледа с видимо облекчение как Чизъм се зае с бургера.

— Как можеш да го ядеш?

Чизъм вдигна рамене.

— Като няма нищо по-добро. И не може да е по-лошо от онова, което си ял през последните пет месеца.

„Може… — размишляваше Стив. — И е“. — Той хвърли поглед към четиримата военни полицаи, които седяха наблизо.

— Знаеш ли… Мислих си за това, което ми каза — че здравето ми е наред… и че не съм първият.

Чизъм кимна и продължи да дъвче.

— Чудех се кога ще ме попиташ за това.

Стив продължи още по-тихо.

— Това е сериозно, Джон. И двамата знаем, че е невъзможно. За пет месеца на повърхността съм бил изложен много повече на заболяване от въздуха, отколкото моят баща-настойник през всичките си дванадесет излизания за дванадесет години! Плюс телесен контакт с мютите и предостатъчно количество заразена храна! И въпреки това той умира, докато аз никога не съм се чувствал по-добре! Как така? И защо той, а не аз?

— Добър въпрос. — Чизъм напъха последния остатък от бургера на Стив в устата си и задъвка методично.

— Това ли е всичко, което имаш да кажеш?

— Аз не съм доктор.

— Обаче работиш с доктори. Нямате ли някакви идеи?

— Ти имаш ли?

— Имам една доста налудничава. — Стив погледна военните полицаи, сложи ръка на устата си и зашепна:

— Предполага се, че през последните триста години радиоактивността силно е намаляла. Така ли е? Ние знаем това от измерванията, извършени от Първото семейство. Но кой проверява тези данни? Те. Кой произвежда и контролира измервателната апаратура? Пак те. Ние нямаме начин да потвърдим или опровергаем онова, което те са решили да ни кажат. Не знаем какво е сегашното ниво на радиация. Е, тя сложи моя баща-настойник на инвалидна количка… но мен не ме е засегнала. — Стив се наведе над масата и стисна китката на Чизъм. — Радиацията трябва съвсем да е изчезнала! Всички можем да излезем отгоре. Може би не е необходимо изобщо да стоим долу!

Чизъм се намръщи и изчисти една троха от крайчето на устата си.

— Интересна мисъл.

— Имаш ли по-добра?

Чизъм вдигна рамене.

— Не обичам теориите за заговорите. Те са нездравословни.

— Ти ме подтикна в тази насока.

— Казах, че си чист. Нямам отговор защо е така. И си помислих, че трябва да знаеш, че не си първият… че не си нещо специално. А какво се получи? Пощуряваш и намесваш Първото семейство в някакъв таен заговор срещу Федерацията! Какво ти става? Развил си някакъв комплекс за преследване, що ли?

Стив се усмихна глупаво.

— Може би някои неща ме дразнят.

Чизъм се наведе през масата към него.

— Слушай. Аз също правя от време на време малки нарушения, както повечето хора, но не съм ренегат. В най-трудните моменти стоя зад Семейството. Не ме разбирай погрешно. Аз не съм от онези чудаци, които превъзнасят Семейството с всяка втора дума. Никой не е съвършен, но мисля, че Семейството прави най-доброто, което може.

— Никой не може да иска повече — отговори сухо Стив.

— Виж — сопна се Чизъм. — Ако толкова ти харесва на проклетата скапана повърхност, защо, по дяволите, не си останал там, когато си имал възможност?

— Да… — съгласи се Стив. — Може би щеше да е по-добре, ако бях…