Двама от неговите хора вдигнаха Стив от леглото и го преместиха на канапето. Третият, който носеше чанта, подобна на носената от Чизъм, вдигна ръкава на Стив и му инжектира грижливо премерена доза натриев пентотал. Другите двама извадиха от една чанта висок триножник и включиха портативна видеокамера и монитор в най-близкия електрически контакт. С помощта на удължително рамо с балансиращо тегло насочиха камерата право надолу към Стив и я нагласиха на фокус така, че лицето и раменете му изпълниха монитора. Един от тях сложи номер 3552 на номератор, който имаше дисплей с часа и датата, и го постави за кратко пред лицето на Стив.
— Обект 3552, операция Овърлорд, Q-взвод 6…
Неговият другар провери картината и нивото на звука и кимна удовлетворено.
— Пускай…
Мъжът, който беше инжектирал на Стив „серума на истината“, отиде в кухнята да направи кафе — тананикаше си безкрайния музикален съпровод, леещ се от монтираните на тавана високоговорители.
Мъжът, който беше натоварен с операцията, взе един стол, седна до канапето и приятелски сложи ръка на главата на Стив.
— Стивън? Чуваш ли ме? Ако ме чуваш, кимни.
Със затворени очи, с напълно спокойно лице под влияние на дрогата Стив отговори с леко движение на главата.
— Добре… много добре — каза мъжът. Гласът му беше плътен, премерен, успокояващ. — Сега искам да ми помогнеш. Искам да ми кажеш кой си ти. Първо ми кажи трите си имена.
Стив дишаше дълбоко. За момент устата му се отвори беззвучно, после той отговори с неясен, безпристрастен глас:
— Стивън Рузвелт Брикман…
— Благодаря. Много ми помогна. Сега ми кажи личния си номер…
Стив отвори очи. Чизъм се бе навел над него, разтърсваше го за раменете и леко го пляскаше по бузите.
— Хей, хайде де! Събуди се! Събуди се!
— Какво? — Стив се надигна и се закашля. Миризмата на рейнбоу изпълваше ноздрите му, усещаше вкуса й върху езика си.
Чизъм сбърчи нос.
— Колко изпуши от това нещо?
— Не си спомням… — отвърна Стив с дрезгав глас. Чувстваше езика си залепен за небцето. — Жаден съм…
— Изпий това… — Чизъм му подаде чаша с вода, която шумно се пенеше.
Стив я погледна подозрително.
— Какво е това?
— Нещо, което ще ти помогне да си вдигнеш задника от това легло и да стъпиш на пода. Хайде! Ставай! Вече е шест без петнайсет, а в шест и половина трябва да си на ниво А–2.
Стив изпи чашата, после седна, стъпи на пода и се наведе. — Ще повърна…
— Няма да повърнеш. — Чизъм енергично разтри гърба му. — Вдишай, хайде… дълбоко.
Стив го послуша. Това предизвика нов пристъп на кашлица, но пък се почувства по-добре. Умът му се избистри достатъчно, за да може да си спомни за сестра си. Отметна рязко глава. Една невидима тежест падна с беззвучно тупване от долната част на мозъка му.
— Роз! Къде е Роз? — задъхано попита той.
— Точно зад теб.
Стив се обърна и почти падна от леглото. Напълно облечена, дишаща дълбоко през уста, Роз лежеше на другата страна. Клепачите й бяха полуотворени и се виждаше бялото на очите й. Лявата й ръка лежеше върху корема, другата бе с дланта нагоре, между пръстите й имаше угарка. Одеялото под нея бе опърлено — малка подробност, за която Чизъм се беше погрижил, преди да събуди Стив с една инжекция, предназначена да противодейства на натриевия пентотал.
— Кълъмбъс, изглежда ужасно.
— Ще се оправи. Да я оставим да спи. Ще се погрижа за нея по-късно. — Чизъм взе угарката от ръката на Роз и вдигна другата от масата, където Стив я беше изпуснал преди пристигането на Q-взвода. Помириса и двете и се намръщи неодобрително. — Кентъки Блу… нищо чудно, че ти е блокирала мозъка. Силна, но нечиста. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Не.
— Качеството е лошо. Ако е добро, можеш да тунелираш с три до четири дръпвания, но ако попаднеш на некачествена, можеш да бъдеш неприятно изненадан. Вместо ушите ти да се превърнат в крила, ще се почувстваш, сякаш си получил удар между очите от стокилограмов военен полицай. Неприятно преживяване.
— Ужасно. — Стив стана и се подпря на стената. — Как й позволяваш да пуши такъв боклук?
Чизъм прие вид на оскърбената невинност.
— Аз дай позволявам?
— Ти си я научил!
Чизъм поднесе угарката под носа на Стив.
— Не и
— Хайде де!
Чизъм го изгледа спокойно.
— Стив, не давам пукната пара какво мислиш. Но аз не съм карал Роз да прави нищо, което тя не е искала. Ако питаш мен, тя започна да пуши заради теб. Не беше докосвала трева, докато не пристигна новината, че си свален. — Чизъм се изсмя гневно. — Кълъмбъс! Аз ти правя услуга…
Стив сграбчи ръката му.
— Джон! Виж… извинявай… Не исках да те обидя. Просто… Кристо! Чувствам се така, сякаш върху мен е паднала скала един тон!
„Току-що падна — помисли Чизъм. — Но ще го научиш по-късно, летецо.“ Усмихна се разбиращо и потупа Стив по рамото.
— Пооправи ли се?
— Да, малко. — Стив усети, че подът е престанал да се движи под краката му. Хвърли последен загрижен поглед към Роз, след това отиде във всекидневната. — Това място е сигурно, нали?
Чизъм го гледаше озадачено.
