Първото семейство полностью

— Помня. Но нямах предвид ти да отидеш там и да хукнеш подир някоя.

Стив отмахна с ръка пушека от лицето си. Ароматната миризма почваше да му действа, да го привлича.

— Престани, Роз. Хвърли тази мръсотия… моля те! — Той посегна към рийфа.

Роз отдръпна ръката си.

— Не! Остави ме на мира. Това помага да се облекчи болката. — Тя стисна лявата си ръка в юмрук и удари гневно Стив по рамото.

Стив парира втория и третия удар, след това хвана китката й и я изви.

— Чуй ме! — изсъска той. — Не беше така, както мислиш! Това, което се случи между нас онази нощ, беше чудесно. Беше добро усещане. Ако си била там, както казваш, щеше да го знаеш.

— Бях там! — извика Роз. — Винаги е същото. В момент на криза, на силна емоция или опасност нещо вътре в мен отлита, за да се съедини с теб. Аз бях в онази колиба. Можах да помириша… животинските кожи, дървото, земята. Можах да помириша и нея… намазаното й с масло тяло, цветята в косата й. Беше ми противна всяка минута от това. Тя те беше завладяла. Ти се опитваше да ме изолираш.

— Роз, това не е вярно! — възкликна Стив. — Не те изолирах… не нарочно, във всеки случай. Това не беше нещо, което можех да споделя с теб. Нищо като това не ми се беше случвало преди. Аз… аз дори не зная думата за него!

— Искаш да кажеш „любов“… това, което аз чувствам към теб? — Роз се засмя покрусено. — Какво мислиш ни направи толкова близки? Какво мислиш си почувствал, когато ние…

Стив я прекъсна.

— Не е същото, Роз.

— Същото е! — извика тя. — Не можеш ли да разбереш? Единствената разлика е, че винаги си се опитвал да отречеш чувствата, които ние имаме един към друг. Разбирам защо. Това боли, но то не ме тревожеше, защото знаех, че ти никога няма да можеш да го унищожиш. Но… — Тя сграбчи яката на гащеризона му. — Как след всичко, което каза, как можеш да казваш, че обичаш мютка?! Как дори си могъл да понесеш да я докосваш?

Стив дръпна ръката й и я хвана здраво.

— Роз! Чуй ме! Тогава не знаех за Плейнфолк. Те не са животни и не са отровни. Ако бяха, аз нямаше сега да съм тук. Те са хора, Роз. Е, повечето от тях изглеждат доста ужасни, но не са тъпи! И някои от тях… като Клиъруотър… са много особени хора. Тя е мютка, да, но не е с израстъци по главата като другите.

— Тогава каква е… едногодишна?

— Не. Според Наръчника разменяните като дванадесетмесечни южни мюти се предполага да са с прави крайници и гладка кожа, но те винаги са имали многоцветни тела… нали? Искам да кажа, по това се предполага, че може да се установи разликата… между тях и нас.

Роз кимна.

— Клиъруотър е нещо съвсем друго. Тя е свръхнормална. Тялото й е абсолютно съвършено. Кожата й има почти същия цвят като твоята. Цялата! Тя е възпитана да се смята за мютка, но в мозъка й няма нищо увредено. Ако се облече в гащеризон, ще изглежда точно като нас!

— Не като нас — промърмори Роз. — Ние сме особените, Стив.

— Тя също, повярвай ми. — Стив сложи ръце върху раменете на Роз. — И това не е всичко. Кадилак… другият мют, който помогна да ме спасят, след като бях свален… е също такъв. И двамата имат кожи и тела като на трекери, умовете им са като нашите… може би дори по-добри от нашите! Опитах се да кажа на оценителите колко интелигентни са мютите, но… — Стив се засмя, — но те не пожелаха да ме чуят! — Той прекара ръка по лицето на сестра си. — Ще ти кажа и още нещо. Наистина има мютска магия. Видях да я използват, Роз. Беше фантастично…

Роз дръпна от рийфа, след това се наведе напред и духна пушек в лицето на Стив. Той затвори очи за момент, после го пое през ноздрите си. Роз долепи отворените си устни до неговите и пусна останалия пушек от своята уста в неговата.

Стив го пое в дробовете си.

— Мм-ммм… хубаво е. Ще ми простиш ли?

— Още не — отговори Роз и пъхна рийфа между устните на Стив. — Твой ред е.

Стив дръпна дълбоко, издуха част от пушека в устата й, после вдиша останалата.

— Ммммм… нещата започват да изглеждат много по-добре. — Роз взе рийфа, легна на леглото и се премести на другата страна да направи място за Стив. — Ще намериш друга в кутията…

Стив я извади, запали я и легна до сестра си.

— Надявам се да нямат някакъв мръсен детектор, монтиран във вентилационната система.

Роз се изкикоти.

— И да имат, не вярвам да работи. — Тя се обърна към него и се надигна на лакът. — Това променя ли нещата?

Стив бавно издиша и загледа как пушекът се издига към тавана.

— Да… Смешно, нали? Преди пет месеца мисълта, че едно интелигентно човешко същество доброволно ще пуши трева, ми изглеждаше абсолютно ненормална. И все пак…

— Сега разбираш, че всички го правят.

— Така казваш ти.

— Как беше там, горе?

— И добре, и зле. Те са удивителни хора. Напълно различни от онова, което съм си представял… и което бяхме възпитани да вярваме. По-голямата част от това, което ни казва Първото семейство, не е вярно, Роз.

— Разкажи ми.

— Добре… какво искаш да знаеш?

— Всичко. Дори и скучни подробности.

— Не знам откъде да започна. С колко време разполагаме?

— Много. Чизъм ще ни каже кога трябва да тръгваме. Ако не свършиш днес, ще уреди да дойдем тук някой друг път…