В кафене "Уисъл Стоп" не връщат никого, дори да не може да си плати, и с южняшко гостоприемство посрещат многобройни ексцентрични образи, отбили се за кафе, бисквити, кюфтетата на Големия Джордж и да разменят някоя клюка за едно загадъчно убийство. Място, където хората не се страхуват да бъдат каквито са. Една неустоимо увлекателна история, изпълнена с невероятно смешни случки, трагедии и силни образи. "Пържени зелени домати" ни предлага късче от американския живот от времена, които отдавна са отминали, но никога няма да бъдат забравени благодарение на Иджи, Рут и множество други колоритни образи, които пируват с любов, смях и най-вкусните пържени зелени домати в целия Юг.
На Томи Томпсън
Може и да седя тук в старчески дом „Розовата тераса“ но в мислите си съм в кафенето в Уисъл Стоп и похапвам пържени зелени домати.
Бих искала да благодаря на следните хора, чиято подкрепа и насърчения бяха безценни за мен, докато пишех тази книга: На първо място на моя агент, Уенди Уейл, която никога не изгуби вяра в мен; на редактора ми, Сам Вон, за помощта и вниманието му и затова, че непрекъснато ме разсмиваше дори в процеса на редактирането; и на Мария Левин, първата ми приятелка в „Рандъм Хаус“. Благодаря на Глория Сейфиър, Лиз Хок, Маргарет Кафарели, Ан Хауард Бейли, Джули Флорънс, Джеймс Хачър — Татенцето, д-р Джон Никсън, Джери Хана, Джей Сойер и Франк Селф. Благодаря и на „ДеТомас/Бобо&съдружници“, които не ме изоставиха дори в тежки моменти. Благодаря на Барнаби и Мери Конрад, както и на Писателската гилдия на Санта Барбара, на Джо Рой и на Бирмингамската обществена библиотека, Джеф Норел, Бирмингамския колеж, Ан Харви и Джон Лок от издателство „Оксмур“. Безкрайно съм признателна на своята машинописка и дясна ръка Лиза Макдоналд и на дъщеря й Джесая, която бе послушна и тихо гледаше „Улица Сезам“, докато ние с майка й работехме. И специални благодарности на всички добри хора от Алабама, от миналото и настоящето. Там е моето сърце. Там е домът ми.
Кафенето отваря врати
Миналата седмица в съседство с пощата, където работя, отвори врати кафене „Уисъл Стоп“ и собственичките Иджи Тредгуд и Рут Джеймсън казват, че бизнесът върви добре. Иджи рече да предам на хората, които я познават, да не се притесняват от хранително отравяне, защото не готви тя. Готвачките са две чернокожи жени. Сипси и Онзел, а скарата приготвя Големия Джордж, съпругът на Онзел.
Ако все още не сте ходили в кафенето, Иджи рече да ви кажа, че закуска се сервира от пет и половина до седем и половина и включва яйца, грис, сухари, бекон, наденички, шунка, червен сос и кафе за 25 цента.
За обяд и вечеря се предлагат: пържено пиле; свински котлети със сос; пържена риба; пилешка яхния с тестени топчета; или чиния кюфтета; заедно с гарнитура от зеленчуци по избор, сухари или царевичен хляб, напитка и десерт — за 35 цента. Гарнитурите са: задушена царевица; пържени зелени домати; пържена бамя; салата от зеле и ряпа; бобена салата; захаросани картофи; зелен боб.
За десерт има пай.
Онзи ден с половинката ми Уилбър вечеряхме в кафенето и беше толкова вкусно, та Уилбър заяви, че занапред ще се храни само там. Ха-ха, де да беше вярно. Непрекъснато готвя, а не мога да смогна на този лакомник.
Между другото Иджи рече, че една от кокошките й снесла яйце с десетдоларова банкнота в него.
Ивлин Кауч пристигна в „Розовата тераса“ със съпруга си Ед на свиждане на майка му, Старата мама, настанила се тук наскоро и с голяма неохота. Ивлин бързо се измъкна от компанията им и отиде в салона за посетители, за да се наслади на шоколадовото си десертче на тишина и спокойствие. Но в мига, в който седна, старицата до нея заговори…
— Да ме питаш през коя година някой се е оженил… за кого се е оженил… или каква рокля е носила майката на булката, в девет от десет случая ще се сетя, но за нищо на света не мога да кажа кога успях да остарея толкова. Животът просто отлетя. За пръв път го забелязах през юни тази година, когато влязох в болница заради жлъчката, която още си е в болницата, ако вече не са я изхвърлили… казва ли ти някой? Онази ниската набитата сестра тъкмо ми бе направила поредната клизма — много обичат да правят клизми там, — когато видях какво имам на ръката. Бяха ми сложили бяла гумена гривна с надпис: „Госпожа Клио Тредгуд… осемдесет и шест годишна“. Представяш ли си!
Когато се прибрах, казах на приятелката си госпожа Отис, че вече не ни остава друго, освен да седим и да чакаме да хвърлим топа… Тя рече, че предпочита израза „да се преселим в отвъдното“. Горкичката, сърце не ми даде да й кажа, че както и да му викаме, всички ще хвърлим топа един ден.
Интересно как докато си дете имаш чувството, че времето е спряло, но когато станеш към двайсетгодишен, то започва да препуска като бързия влак за Мемфис. Предполагам, че животът минава неусетно за всички. При мен определено мина така. Един ден бях малко момиченце, а на следващия — голяма жена с гърди и косми долу. Кога стана всичко това, така и не разбрах. Но пък никога не съм била особено умна, нито в училище, нито след това…
