Бум! Бум! Бум!… Отново го убиха! Но той не се отказваше. Направи отчаян опит да изтича зад големия дъб по средата на двора, откъдето можеше да се показва за миг, да стреля и пак да се скрие. Вече бе убил Дуейн с един късметлийски изстрел и се целеше във Върнън, когато Боби Лий изскочи зад купчина тухли… Чуканчето се обърна, но твърде късно.
Боби Лий бе насочил към него два пистолета и започна да гърми.
Бум! Бум! Бум! Бум! Бум! Бум! Бум! Бум! Бум!
Боби Лий извика:
— Мъртъв си! Двойно мъртъв! Умри!
Чуканчето нямаше друг избор, освен да умре пред Пеги.
Смъртта му бе бърза и тиха, след което той стана и заяви:
— Ще се прибера до къщи за още капси. Връщам се след малко.
Имаше предостатъчно капси, но му се искаше да умре наистина. Пеги бе гледала как го убиват отново и отново.
След като момчето си тръгна. Пеги стана и извика на брат си:
— Не играете честно. Горкото Чуканче има само една ръка и това не е често ще те изпортя на мама, Върнън!
Чуканчето се втурна в задната стая на кафенето и хвърли пистолета си на пода, след което ритна електрическото влакче в стената, ядосан и разплакан. Когато Рут и Иджи влязоха при него, той тъпчеше конструктора и вече го бе смазал. Щом ги видя, се развика през сълзи:
— Не мога да правя нищо без нея. — И започна да удря чуканчето на липсващата си ръка.
Рут го сграбчи.
— Какво ти става, миличък? Какво се е случило?
— Всички, освен мен, стреляха с по два пистолета! Не мога да ги победя, убиваха ме цял следобед!
— Кой?
— Дуейн, Върнън и Боби Лий Скрогинс.
Рут промълви съкрушено:
— О, скъпи…
Знаеше, че този момент все някога ще настъпи, но сега, когато денят най-сетне бе дошъл, не знаеше какво да каже. Как да обясни на едно седемгодишно дете, че всичко ще се оправи? Обърна се към Иджи за помощ.
Иджи гледа Чуканчето известно време, след което взе палтото си, вдигна момчето от леглото, облече му якето и го изведе при колата.
— Я ела с мен, господинчо.
— Къде отиваме.
— Няма значение.
Чуканчето седеше смълчан, докато Иджи караше по пътя покрай реката. Когато стигнаха до табела с надпис Риболовен къмпинг „Колелото на каруцата“, тя зави. След малко спряха пред порта, изработена от две големи бели колела от каруца.
Иджи слезе и я отвори, след което продължи с колата до една барака досами реката, натисна клаксона и след минутка им отвори червенокоса жена.
Иджи каза на Чуканчето да стои в колата, слезе и отиде при жената. Кучето на прага полудя от радост, заподскача и заджафка явно доволно да я види.
Иджи поговори няколко минути, жената влезе за момент вътре и когато се върна, даде на Иджи гумена топка. Щом отвори вътрешната врата с мрежа против комари, кучето се стрелна навън и така се затъркаля около Иджи, че сякаш всеки миг щеше да се пръсне от радост. Иджи слезе от верандата и каза:
— Хайде, Лейди! — И хвърли топката високо. Малкият бял териер скочи поне на метър и двайсет и хвана топката във въздуха, след което изтича при Иджи и й я подаде. Иджи метна топката в стената на бараката и Лейди отново скочи и я улови.
И чак тогава Чуканчето забеляза, че кученцето има само три крака.
Териерът скача и тича след топката поне десет минути, без нито веднъж да изгуби равновесие. След известно време Иджи го прибра вътре и се сбогува с червенокосата жена.
После се качи в колата, подкара по един тесен път и спря до реката.
— Чуканче, ще те питам нещо.
— Да, госпожо.
— Как ти се видя кучето? Забавляваше ли се?
— Да, госпожо.
— Според теб радва ли се на живота?
— Да.
— Да ти се стори, че се самосъжалява?
— Не.
— Ти си ми син и те обичам безрезервно. Знаеш това, нали?
— Да, госпожо.
— Но да ти кажа, Чуканче, хич не ми се ще да си мисля, че имаш по-малко мозък от горкото глупаво кученце.
Момчето заби поглед в пода на колата.
— Да, госпожо.
— Тъй че не искам повече да чувам какво можеш и какво не можеш, ясно ли е?
— Да.
Иджи отвори жабката и извади бутилка уиски „Зелената река“.
— Освен това с чичо ти Джулиан другата седмица ще те изведем да стреляме с истинска пушка.
— Наистина ли?
— Наистина. — Тя отвори бутилката и отпи. — Ще те направим най-добрия стрелец в щата и никой няма да смее да вдигне оръжие срещу теб… На, пий.
— Наистина? — Чуканчето се ококори.
— Да. Но не казвай на майка си. Онези момчета ще съжаляват, че изобщо са се родили.
Чуканчето отпи от бутилката, опита се да се престори, че течността няма вкус на запален бензин, след което попита:
— Коя беше онази жена?
— Моя приятелка.
— Идвала си тук и преди, нали?
— Да, няколко пъти. Но не казвай на майка си.
— Добре.
Онзел повтаряше на сина си Артис до втръсване, че не му позволява да ходи в Бирмингам, но въпреки това тази вечер той отиде.
Скочи от товарния влак, който пристигна на гарата към осем часа, и когато влезе в чакалнята, зяпна възхитено.
Гарата бе колкото гарите в Уисъл Стоп и Траутвил заедно, с дълги редици махагонови пейки и пъстри плочки по пода и стените.
