— На големия орган „Вурлицер“ в кино „Алабама“. Твърдяха, че бил най-големият из целия Юг, и мисля, че наистина беше така. Хващахме трамвая и ходехме на прожекциите. Винаги ходех, когато даваха филм с Джинджър Роджърс. Тя беше любимата ми актриса. Най-талантливото момиче в Холивуд. Не ме интересуваха филмите, в които тя не участваше… можеше да прави всичко: да пее, да танцува, да играе… каквото се сетиш… Та както и да е, в антракта гасяха лампите и прозвучаваше мъжки глас: „А сега театър «Алабама» има удоволствието да ви представи — винаги казваше «има удоволствието да ви представи» — изпълнението на госпожа Еси Ру Лаймуей на големия «Вурлицер».“ И прозвучаваше тиха музика… след което изведнъж светваше прожектор и се появяваше огромният хармониум, Еси Ру седнала на него и изпълняваща традиционната си песен „Влюбена съм в Човека от Луната“. Всички прожектори изведнъж я обливаха в светлина, а музиката се разливаше из залата и разклащаше чак покрива. Еси Ру се обръщаше с усмивка към публиката, без да сбърка и нота, и подхващаше друга песен. Преди да се усетиш, преминаваше към „Звезди над Алабама“ или „Животът е купа с череши“. А малките й крачета пърхаха по педалите като пеперуди! Носеше гривни на глезените си, беше си ги поръчала специално от универсалния магазин „Лавман“. Може и да беше пълна, но крачетата й бяха изящни… Всички си имат хубави черти и Еси Ру знаеше кои са нейните и ги подчертаваше. Затова не ми харесва да те виждам така потисната. Онзи ден казах на госпожа Отис: „Ивлин Кауч има най-хубавата кожа, която си виждала. Сякаш майка й цял живот я е държала увита в памук“.
— Благодаря, госпожо Тредгуд.
— Ами вярно си е. Нямаш и една бръчка. Казах на госпожа Отис и че според мен трябва да продаваш от онази козметика „Мери Кей“. С твоята кожа и приятен характер ще си спечелиш кадилак за нула време. Съседката ми, госпожа Хартман, има племенница, която работи за тях и изкарва добри пари, а от „Мери Кей“ й дали и розов кадилак като бонус. Пък тя не е и наполовина толкова хубава като теб.
— О, госпожо Тредгуд, много ви благодаря, но съм твърде стара, за да се захващам с подобно нещо. Там търсят млади жени.
— Ивлин Кауч! Как може да говориш така? Та ти си още млада! На четирийсет и осем години си си направо още дете! Имаш половин живот пред себе си! В „Мери Кей“ не ги интересува на колко години си. И племенницата на госпожа Хартман не е в първа младост. Ако бях на твоите години и имах твоята кожа, непременно щях да се пробвам за кадилака. Естествено, първо ще трябва да взема шофьорска книжка, но въпреки това бих опитала. Помисли си само, Ивлин, ако стигнеш моята възраст, имаш да живееш още поне трийсет и седем години…
Ивлин се засмя.
— Какво е усещането да си на осемдесет и шест, госпожо Тредгуд?
— Ами, не се чувствам различно. Както вече ти казах, годините минават неусетно. Един ден си млада, на следващия гърдите и брадичката ти увисват и носиш ластичен корсет. Само че не осъзнаваш, че си остаряла. Виждам го, когато се погледна в огледалото… понякога дори се плаша до смърт. Шията ми прилича на смачкана хартия, имам безброй бръчки, но не мога да направя нищо по въпроса. Вярно, бях си взела някакъв крем против бръчки от „Ейвън“, но подейства съвсем за кратко и после пак се сбръчках, тъй че накрая спрях да се плескам с него. Вече дори не се гримирам, използвам само малко крем и молив за вежди, та да се вижда, че имам вежди… побеляха, миличка… а и цялата съм в старчески петна. — Тя си погледна ръцете. — Да се чудиш откъде се появяват. — Госпожа Тредгуд се разсмя. — Твърде стара съм дори да излизам добре на снимки. Франсис искаше да ни снима с госпожа Отис, но аз си скрих главата. Казах, че от физиономията ми фотоапаратът ще се пръсне.
Ивлин я попита дали понякога се чувства самотна тук.
— Да, от време на време. Разбира се, всичките ми близки си отидоха… но от време на време идват да ме видят познати от църквата. Обаче си казваме само „привет“ и „довиждане“. Просто така става. Понякога гледам снимката, на която съм с Клио и малкия Албърт, и се чудя какво ли правят те… и си припомням отминалите дни.
Усмихна се на Ивлин.
— Така живея сега, скъпа, в спомени, спомени за миналото.
Чуканчето беше в задната стая и стреляше по картонени косове с пистолет с гумени стрелички, а Рут преглеждаше счетоводната книга. Иджи нахълта шумно през задната врата — връщаше се от риболовната екскурзия на Клуба на киселата краставичка.
Чуканчето скочи и се хвърли да я прегръща и за малко да я катурне на пода.
Рут се зарадва да я види, защото винаги се притесняваше, когато Иджи заминеше за повече от седмица, особено долу край реката с Ева Бейтс.
Чуканчето изтича на задните стълби, погледна и попита:
— Къде е рибата?
— Да си призная. Чуканче, хванахме риба, но беше огромна и не успяхме да я извадим от водата. Снимахме я обаче и само снимката тежи десет килограма.
— О, лельо Иджи, не сте хванали нищо!
И в този момент чуха:
