Пътувам сама полностью

Да разбираш Дявола. Да го опознаеш. Това е имал предвид пасторът.

— И къде е сега момчето?

— Затворено е в скривалището.

— И какво ще правим с него?

— Ти ще го убиеш — обяви пасторът.

Лукас погледна пистолета пред себе си и бавно кимна.

— Има само един малък проблем.

— Какъв?

— Той е пленил Ракел. Моята Ракел.

— Този дявол — изсумтя Лукас.

— Налага се да бъдеш внимателен. Убий момчето, но не наранявай Ракел. Тя ми е нужна на небето.

— Ще направя каквото е по силите ми.

Лукас се наведе и целуна ръката на пастора. Пасторът стана. Лукас прибра пистолета в пакета и се качи с него в колата.

— Когато отидем на небето, ще имаш своя Ракел — обеща пасторът.

— О? — учуди се Лукас.

— Непременно — увери го пастор Симон. — Нали знаеш за малките ангелчета, увесени по дърветата?

— Момичетата, за които всички говорят?

— Да — потвърди пасторът. — Те ще ни посрещнат горе. Можеш да си избереш една от тях.

Собствено момиченце? Ама той не иска момиче. Бог му е достатъчен. Какво ще прави с малко момиченце? Лукас не каза нищо. Не искаше да противоречи на пастора. Сложи си предпазния колан, запали колата и спокойно подкара по горския път към стопанството.

Ким Колсьо седеше най-отзад в заседателната зала и слушаше как всичко отива по дяволите. Не за него, а за Мунк и за Миа. Не че някой от тях двамата бе там, навярно това беше причината — ако бяха дошли, сигурно щяха да отговорят на въпросите на Микелсон. С Миа не успяваха да се свържат цял ден, но сега Анете бе говорила с нея. Тя беше ходила в Осгорщран и в момента се връщаше. За Мунк никой не бе чул нищо.

Ким Колсьо въздъхна и забарабани с пръсти по масата. Загледа се в Микелсон: висшето началство сновеше напред-назад пред дъската със сбърчено чело над очилата и ръце на гърба. Същински учител. А те са учениците, които ще бъдат порицани. Погледна към Къри и го улови как произнася беззвучно малоумщина и извърта очи. Ким извърна глава, за да не се разсмее, но споделяше същото мнение. Имаха страшно много работа. Нито един от тях не можеше да стои спокойно. Дори Лудвиг, вече кандидат-пенсионер, се въртеше като немирно малко момче на стола. На Габриел Мьорк, изглежда, му беше най-трудно. Измъкнаха го от офиса по време на разговор по Скайп с приятеля му, който изчистваше звука на филма на Кисе. Младежът се полюшваше напред-назад и бе на ръба да се взриви.

— Добре. — Микелсон огледа залата. — Всички ли са тук?

Никой не отговори. Ако Микелсон бе учител, това бяха непокорните ученици, наказани да влязат в този час поради липсата им на уважение към авторитетите. Залата представляваше същинско минно поле. Във въздуха бе напластено раздразнение.

— Някой ще ни осведоми ли?

Микелсон нагласи очилата на носа си и огледа помещението. Никой не отговори. Класът оказваше съпротива на учителя, макар и детинска. В малката заличка седяха някои от най-преданите колеги и приятели на Мунк и на Миа. Никой не виждаше полза от дискредитирането им.

— Къде е Холгер Мунк? — попита Микелсон. — Къде е Миа Крюгер?

Най-накрая Анете стана.

— Не сме се чували с Холгер — докладва тя. — С Миа говорих току-що.

— Местонахождение?

— Последно пътуваше насам.

— А Мунк?

— От известно време не можем да се свържем с него, но Миа има хипотеза — продължи Анете.

— Има, разбира се — подхвърли саркастично Микелсон, без да получи ответ от събранието. — И за какво става въпрос?

— Според нея извършителят се е обадил на Мунк — обясни Анете. — Поискал е да се срещнат насаме и той е тръгнал.

— Но нали всички телефони се подслушват, нещо подсказва ли, че е станало така? — попита Микелсон.

— Не — отвърна Габриел Мьорк. — Няма такива данни от телефона, преди да го изключи.

— Възможно е извършителят да се е свързал с Мунк по друг начин, нали? — вметна нерешително Лудвиг Грьонли.

— Какво имаш предвид? — изгледа го въпросително Микелсон.

— Ами… не знам, той има имейл на телефона си. Нали нямаме достъп до личните имейли, имам предвид в интернет, „Джимейл“ и подобни?

Грьонли погледна неуверено към Габриел Мьорк. Опасяваше се да не би да се е изразил неправилно пред младото поколение.

— Всичко, което правим в интернет, се следи? Надявам се да не е така — подхвърли Къри саркастично.

Някои от присъстващите се подсмихнаха.

— Не, до тях нямаме достъп — успокои го Габриел Мьорк.

— Значи може да е получил съобщение — обобщи Анете. — Нещо, което да го е накарало да се срещне с убиеца някъде насаме.

Микелсон въздъхна.

— Така ли се прави?

Изгледа присъстващите, но отново не получи желаната реакция.

— Така ли се прави? — повтори той, този път малко по-силно. — Не, не се прави така. Ние сме екип. Екип. Няма място за операции gung-ho28, провеждани от един човек. Тук се предупреждаваме и работим заедно. Не е за учудване защо не сте постигнали нищо.

— Всъщност постигнахме — прокашля се Лудвиг и се надигна.