Пътувам сама полностью

— Не съм в офиса — уточни Габриел. — Намирам се във „Фрогнер“.

— Отиди в офиса — разпореди Миа и избибитка на мотопедиста пред нея.

— Ред… шу…

— Не те чувам — прекъсна го Миа. — Повтори.

Най-после задмина мотопедиста и пак натисна газта.

— В момента работим върху видеоклипа, редуцираме шума — повтори Габриел.

— Добре, кога ще разполагаме с него?

— Веднага щом го обработим.

— Да, но кога?

Миа бе раздразнена, но се опомни. Момчето нямаше вина. Беше свършило добра работа.

— Не знам — призна Габриел.

— Отиди в офиса и ми се обади оттам.

Затвори и набра номера на Лудвиг.

— Къде си? — попита колегата ѝ. — Тук е същински ад. Чу ли?

— Чух. Къде е Холгер?

— Нямам представа. Не си вдига телефона. Далече ли си?

— На двайсет минути — половин час — прецени Миа.

— По дяволите! Пълен ад!

В това нямаше никакво съмнение. Държали Марион под охрана, а ето че тя бе изчезнала.

Миа прекрати повикването и набра телефонни справки. Беше започнало да вали. Капките падаха тежко върху предното стъкло и все повече намаляваха видимостта. Тя включи чистачките на непрекъснат режим, без да отпуска педала на газта.

— Справки 1881?

— Свържете ме, моля, с дома за възрастни хора „Хьовиквайен“?

— Искате ли да ви дадем номера?

— Не, за Бога, свържете ме с тях — изръмжа Миа и натисна спирачката в момента, в който забеляза, че е опасно близо до ръба на пътя.

Мина невероятно много време, преди да ѝ отговорят.

— Дом за възрастни хора „Хьовиквайен“. Говорите с Биргите.

— Здравейте, аз съм Миа Крюгер. Дали случайно Холгер Мунк не е при вас?

— Беше тук преди известно време — отвърна гласът на Биргите.

— А сега там ли е?

— Не, не съм го виждала.

Дявол да го вземе!

— Карен там ли е?

— Да, Карен е тук. Почакайте.

Минаха милион секунди. Миа имаше желание да вие в телефона. Наложи се да увеличи скоростта на чистачките с още една степен, за да вижда през прозореца. Минаха още един милион секунди, преди Карен най-после да се обади.

— Да? Карен е на телефона.

— Здравейте, Карен! Миа Крюгер е.

— Здравейте, Миа! Радвам се да ви чуя!

— Виждали ли сте Холгер днес?

— Да, беше тук. Майка му получи пристъп, но за щастие не е сериозно. Лекарят ѝ даде приспивателно и…

— Да, добре, чудесно — прекъсна я Миа. — Но сега не е там?

— Не, тръгна си.

— Знаете ли къде отиде?

— Не, не знам. Беше много уморен. Казах му, че…

Миа изруга тихо. Нямаше време за това.

— … събудих го след един час. И тогава не изглеждаше особено добре, но…

— Но не знаете къде е отишъл?

— Не, обадиха му се по телефона и той направо излетя през вратата. Дори не каза „довиждане“ — обясни Карен.

— Окей — каза Миа. — Благодаря.

— Миа? — обади се Карен, миг преди тя да затвори.

— Да?

— Не знам дали е важно, но колата ѝ е тук.

— Чия кола?

— На Малин. Малин Щолц. Колата ѝ е тук.

Валеше толкова силно, че Миа се видя принудена да намали скоростта. Капките се удряха в стъклото подобно на градушка. Колите пред нея биеха спирачки, червените светлини проблясваха през предното стъкло срещу нея. Отпусна педала на газта и пое дъх. Бяха се обадили на Холгер. Кой? Някой му се бе обадил и той се беше втурнал. Холгер никога не се втурваше. Дори не бе казал „довиждане“. Хукнал е. Какво, по дяволите, е накарало Холгер да хукне?

Извършителят.

Разбира се. Марион е изчезнала. Извършителят е позвънял на Холгер. А Холгер не се е обадил на никого от отдела. Втурнал се е, без да каже „довиждане“. Марион. Не би се завтекъл за никого другиго.

— Там ли сте, Миа?

— Извинявайте, Карен, какво казахте?

— Сигурно не е важно. Ще поговорим по-късно.

— Напротив. Какво казахте? Колата ѝ?

— Да, в гаража е. Не знам дали това има някакво значение…

— Каква е колата?

— Бял ситроен.

Бял ситроен.

Миа погледна през прозореца. Опита се да разбере къде се намира. Шлепенден. Не беше далече.

— Идвам — каза тя. — Заключена ли е?

— Не знам — отговори Карен. — Но ключовете вероятно са в шкафчето ѝ в стаята на персонала. Тя е малко разсеяна, губи разни неща. Помня как говореше за…

— Отлично, Карен — прекъсна я Миа. — Ще ги потърсите ли. Ей сега идвам.

Затвори и се обади на Анете.

— Анете на телефона.

— Здравей, Миа е.

— А, ето те. Къде се губиш?

— Осгорщран. Мунк не ти ли е звънял?

— Не. Чу ли?

— Да, мамка му.

— Пълен ад.

— Микелсон е тук. Полудял е.

Миа се хвана, че точно в този момент въобще не ѝ пука какво мисли Микелсон.

— Кой ръководи сега? — Тя се огледа за отклонението.

— Микелсон — отвърна Анете.

— Но той и представа си няма от случая, Анете. Трябва ти да поемеш командването.

— Какво мога да направя? Ти къде си впрочем?

— Скоро ще бъда в Хьовик. Намерихме колата на Щолц. А имаме ли нещо ново за нея?

— Не, нищо. Какво да правя?

— Притисни Габриел и вземи джипиес координатите от проклетия филм. И го накарай да проследи телефона на Мунк. Според мен убиецът му се е обадил и той пътува натам.

— Добре — каза Анете. — Още нещо?

— Трябва…

Миа видя отклонението за Хьовик и сви по него. Дъждът започваше да отслабва и тя виждаше накъде кара.

— Трябва?

Миа не се сети за нищо друго.

— Просто се погрижи да оправят филма, колкото се може по-бързо, и да проследят телефона на Мунк.