Но после срещна Маркус Скуг. Лив-Хеге заспа в кола и се събуди в Осло. Ставаше въпрос да се вземе някаква пратка. Спийд. Или нещо друго. И в един апартамент в „Грьонлан“ го срещна. Лив-Хеге хлътна веднага и бързо станаха гаджета. Маркус Скуг я запозна с хероина и сега тя бе влюбена в две неща. Хероинът бе идеален за нея. Нещо съвсем различно от всички вещества в лепилото и всички нечистотии, които бе приемала. Вярно, откъсваха я от действителността, но ѝ бе лошо и ѝ се гадеше почти през цялото време. Това бе нещо съвсем различно. Маркус Скуг ѝ сложи първата инжекция през един летен ден край река Акершелва. Лив-Хеге не вярваше, че е възможно: тялото ѝ, цял живот напрегнато, сега изведнъж изпадна в покой. Всички остри игли и цялото пронизващо страдание се превърнаха в широка усмивка. Широка, красива, сладостна усмивка, породена от розови облаци от вечна красота. Хората бяха добри. Светът бе фантастичен. Завинаги. Оттогава бяха неотлъчно заедно. Съвършен, божествен триъгълник — Маркус, тя и хероинът. Поскитаха насам-натам, живееха ту на едно, ту на друго място. Маркус познаваше много хора и така стана дилър. Запознаха се с още повече хора. Дилърите са звездите на подземието, винаги са заобиколени от познати и непознати и макар че той търгуваше само на улицата, се справяха добре. Настъпи есента и те се настаниха за известно време в една каравана горе край езерото Трюван. Цареше шумна и купонджийска атмосфера, имаше много кокаин и спийд, но твърде малко хероин — той липсваше на Лив-Хеге. Нещата обаче щяха да си дойдат на мястото. Пак щеше да се надруса като хората. За щастие купонджиите постепенно се оттеглиха към центъра и горе, в караваната, отново останаха само тримата. Маркус, тя и великолепното течно злато, което скоро щеше да се влее в жилите ѝ.
— Ще ме оправиш ли?
Лив-Хеге погледна умолително Маркус Скуг, който сновеше напред-назад в малката каравана.
Тъкмо бе изсмъркал две линийки смес от спийд и кокаин и беше съвсем умопомрачен. Говореше на себе си, а очите му бяха големи като чинии.
— Маркус? — повтори тя. — Ще ме боцнеш ли?
Лив-Хеге запретна ръкава на пуловера си и сложи ръката си върху малката, сива ламинирана масичка.
— По дяволите, Лив-Хеге, сама си бий инжекцията, аз ли трябва винаги да правя всичко? — изгрухтя Маркус Скуг и си приготви още две линийки на масата.
— Но аз обичам
— Проклето мрънкало! Наистина не знам защо се влача с теб. Защо, защо, Лив-Хеге? Да не би да има полза от теб?
Лив-Хеге сведе засрамено поглед и затегна гумения ремък на ръката си. Маркус се наведе и изсмърка и двете линийки — по една с всяка ноздра.
— Я, виж ти, виж ти. Сега вече правим нещо.
Той се изсмя гръмко и удари юмрук в стената.
Лив-Хеге също се изкикоти силно, едва успя да улучи вената си, но иглата все пак влезе. Топлината започна да се стича в тялото ѝ. Най-накрая. Розови облаци. Безкрайни плажове.
Тъкмо пусна иглата на пода и на вратата на караваната се потропа.
— Ехо?
Женски глас.
— Кой е, дяволите да го вземат? — провикна се Маркус.
Опита се да надникне през завесите, но бе забравил, че прозорците са покрити с картони. Нямаше как да се погледне навън от гадната каравана.
— Полиция.
Сега се обади мъжки глас.
— Но какво става, по дяволите? — изруга Маркус и започна да почиства масата от наркотика. — Лив-Хеге? Хайде, де!
Лив-Хеге обаче не виждаше причина да прави каквото и да било. На устата ѝ имаше широка усмивка и тя пътуваше към място, където всичко е хубаво. Не помнеше как точно стана, но изведнъж в караваната се появи полицайка.
— Миа Крюгер, отдел „Убийства“. Търсим това момиче. Виждали ли сте я?
— Това е Пиа — усмихна се Лив-Хеге, виждайки снимката.
— Затваряй си устата — кресна Маркус.
— Ама това е Пиа, Маркус. Не виждаш ли?
— Затваряй си устата ти казвам — изкрещя повторно Маркус Скуг.
— Маркус? — каза неочаквано полицайката. — Маркус Скуг?
— Какво става, Миа?
Отвън се обади друг полицай.
— Ама това не е ли самата Миа Крюгер — нахили се Маркус. — Мина много време.
Полицайката на име Миа изглеждаше, сякаш е видяла призрак.
— Как е сестра ти? — засмя се Маркус. Последните две линийки бяха започнали да действат, от устата му, превърнала се в голяма зееща дупка със зъби, извираше смях.
— О, не, вярно, тя пукна. Да, не издържа на напрежението, хе-хе. Да, да, така става с малките хубави момиченца от добри семейства. Много са изнежени. Веднага се пречупват.
Лив-Хеге не видя кога полицайката извади пистолет, но сега той беше там — в малката, прашна каравана. Самата тя се намираше другаде. Седеше на планински връх и наблюдаваше отгоре. Беше хубаво и топло. Свежият ветрец рошеше косата ѝ.
На другото място, в далечината, там, където не се намираше тя, Маркус взе спринцовка от масата. От устата му излизаше пяна. Той вдигна спринцовката към полицайката и се разсмя необуздано.
— И ти трябва да пробваш, Миа. Сигурна ли си, че не искаш да опиташ, а? Сестра ти приемаше с голяма охота. О, каква слабохарактерна кучка беше тя, нещастната малка Сигри, хе-хе.
