— Не ги упреквам — продължи тя, вече с предишната усмивка. — Старците. За това, че си дават парите. Лежат там съвсем сами. Тялото им отказва. Преосмислят живота си и се разкайват. О, кааак се разкайват, Миа! Виждала съм ги. Чувала съм ги. Мислят за всичко, което биха направили иначе. Съжаляват, че не са поемали по-малко отговорност за другите, че не са мислили повече за себе си, че не са пътували повече, не са се забавлявали повече, не са опознавали света. Всички са уплашени до смърт. Страхът се чете в очите им, ужасен страх, Миа, трябва да ги видиш. Разбират колко са сглупили. Обзема ги паника. Надяват се на нов живот. Искат да си купят още един шанс. Не ги упреквам. Какво е чувството да не ти остава много да живееш, Миа?
— Ще ме убиеш ли? — попита Миа.
Карен я изгледа учудено.
— Да, разбира се. Защо питаш?
— Защо мен?
— Не си ли разбрала още? А аз те мислех за интелигентна.
— Не, не съм разбрала — призна тихо Миа.
— Не си, защото съм по-умна от теб.
Карен се усмихна тържествуващо и плесна по детски с ръце.
— Убих едно куче, знаеше ли? За да имат момичетата другар в игрите. Не е ли мило от моя страна?
— Не знаех — измърмори Миа.
— Защото си тъпа — не спираше да се усмихва Карен Нилун.
— Да, ти си по-умна от мен.
— Така е.
— И защо ще ме убиеш?
— Не знаеш ли? Наистина ли не знаеш? — усмихна се ехидно русорижата жена.
— Не.
— Да ти кажа ли?
— Да.
— Защото ти уби сестра ми. — И Карен отиде в кухнята.
Лив-Хеге Нилун за първи път диша лепило на тринайсет, в една задна уличка в Хамар. Отдавна я бяха изключили от училище, не се чувстваше добре там — предметите не бяха за нея, не се разбираше със съучениците си, но и без това никой не се интересуваше къде е. По-рано сестра ѝ, десет години по-голяма, се интересуваше от нея, винаги се грижеше за нея през детството им в Танген, в малката къща, далеч от хората. Баща им беше тиран. Ежедневието на сестрите и на майка им, накрая просто изчезнала от лицето на земята, беше белязано от физическо и психическо насилие. Малката Лив-Хеге ставаше свидетел на непоносими за ума и за тялото ѝ действия. Напоеният с лепило парцал се оказа чудесен начин да се спаси от действителността. Докато Карен се навърташе край нея, ѝ бе по-леко — да се справя в училище; да се старае да е добре; да вярва, че ще сполучи. Но Карен бе станала толкова странна. След като и двамата им родители си отидоха, тя се превърна едва ли не в друг човек. Изпадаше в ярост при най-малък повод. Ненадейно започваше да се смее високо на неща, които не бяха смешни. Лив-Хеге си спомняше как веднъж една птица се блъсна в прозореца на всекидневната. Тя я прибра, сложила я в малка картонена кутия, постлана с памук, опита се да ѝ спаси живота. Един ден се прибра вкъщи с училищния автобус и завари голямата си сестра, Карен, в кухнята — в тенджерата на котлона вреше вода, а тя стоеше и гледаше как цвърчащата птичка се вари жива. Обърна се с широка усмивка към Лив-Хеге. Сякаш изпитваше наслада от гледката на умиращата птица. Навремето майка им работеше в болницата в Хамар и на голямата сестра, Карен, ѝ позволяваха да ходи с нея там. Ала майката не бе разбрала, че Карен краде лекарства. Веднъж бяха останали сами вкъщи и тя показа на Лив-Хеге кутия на тавана, пълна със спринцовки и ампули, и стъкленици, и всякакви неща със странни наименования. Лив-Хеге недоумяваше какво ли е намислила сестра ѝ да прави с всичко това, но най-вероятно щеше да убие нещо. Карен обичаше да убива.
Лив-Хеге трябваше да забрави. Парцалът с лепило само сложи началото на пътуване, чийто край можеше да е само един. Първо Лив-Хеге отиде на стоп от Танген в Хамар — и с това се приключи: тя не се прибра повече вкъщи. Дишаха лепило на провлака Домширкеоден, недалеч от катедралата, и заспиваха в храстите. Вземаха попърс29 и лекарства за сърце и спяха по пейки и стълбища. Крадяха храна и прекарваха повечето от времето в търсене на някаква дрога. Колкото по-често се дрогираше Лив-Хеге, толкова по-трудно ѝ беше да остава трезва. През първите години се докарваше до опиянение на промеждутъци, примерно няколко пъти в седмицата, но сега то траеше постоянно. Попаднала в спиралата на деградация, тя се спускаше неудържимо надолу. Измъкване нямаше. Детските преживявания преследваха Лив-Хеге: пълната липса на обич, непрекъснатият ужас какво ще се случи. Изгуби способността да се отнася към действителността така, както другите я виждаха. Добър живот. Сигурен живот. Къща. Работа. Семейство. Деца. Почивки. Никакъв шанс. Постепенно Лив-Хеге Нилун се прости с всички цели в живота си, освен една. Следващото дрогиране. И следващото. И после — следващото. Имаше си гаджета, но те не бяха толкова важни. Някакъв тип ѝ предлагаше подслон и хашиш. При друг можеше да се изкъпе, а и разполагаше с алкохол.
