— Ще се целуваме ли тогава?
— Не, няма да се целуваме, само ще се прегърнем.
— Може ли да те прегърна сега?
— Окей.
Марион обърна двете кукли една към друга. Холгер използва тази възможност да погледне скришом телефона си. Анете бе звъняла, после бе изпратила съобщение. Ким беше изпратил две съобщения. И Курт Ериксен, семейният адвокат, чиито услуги бяха ползвали през всичките години, му бе звънял няколко пъти. Какво искаше пък той? Марион бе потънала в играта и той използва удобния момент да прочете съобщенията.
Открихме шивачката на кукленските рокли. И купувача. Мъж с татуиран орел на врата. Говорих с Ким. Обади ми се.
Вече? Холгер Мунк усети как полицейското му сърце заби по-бързо. Значи имаше полза от медиите, сполучиха още с първата обява. Бързо погледна съобщенията от Ким.
Изглежда имаме следа за татуирания орел. Къри знае кой е. Обади се.
И после само:
Ало?
— Здравей. Къде е Марион?
Холгер рязко се завърна към реалността и видя пред себе си леко раздразнената си дъщеря.
— Здравей, Мириам. Марион? Тя е…
Момиченцето не си беше на мястото.
— Беше точно…
Не успя да завърши изречението. Мириам вече се беше устремила към дъщеря си, заиграла се с куклите навътре в помещението.
— Не говорихме ли да се купува по-малко? — попита тя, когато се върна на масата.
— Да, но…
— Събирай си нещата, Марион, прибираме се вкъщи.
— Вече? Но с дядо щяхме да купим сладолед.
— Това ще стане някой друг ден. Сега ела.
Мириам започна да прибира вещите на Марион. Холгер стана бързо, за да помогне.
— Как мина с булчинската рокля? Всичко ли е наред?
— Не е точно както си я представях — въздъхна Мириам. — Но там имат шивачи, ще я преправим малко. Само се надявам да успеят да я довършат.
— Да, не остава много до 12 май.
— Напълно си прав. Ела, Марион, да побързаме, татко чака в колата и е паркирал неправилно. Кажи „довиждане“ на дядо.
— Довиждане, дядо — усмихна се момиченцето и го прегърна силно. — До другия път се упражнявай да играеш. Става ли?
— Обещавам — усмихна се Холгер.
— Сам ли ще дойдеш? — попита Мириам.
— Какво?
— На сватбата. Сам ли ще дойдеш, или някой ще те придружи?
Някой да го придружи на сватбата? Дори не му бе хрумвало. Не знаеше защо, но изведнъж в съзнанието му изникна Карен. От старческия дом. Тази, дето винаги се радваше, че е наминал. Първа среща на сватба? Не, не беше добра идея.
— Ще дойда сам — отговори Холгер.
— Защо не вземеш Миа? Тя не се ли върна? Иска ми се да дойде. Опитах се да ѝ се обадя, но телефонът ѝ сигурно е изключен.
Да вземе Миа — не му беше хрумвало. Вярно, Мириам и Миа се разбираха добре.
— Има нов. Ще я попитам, идеята всъщност е добра.
— Чудесно, значи ще я включа в списъка. — Мириам се усмихна, но бързо придоби обичайното си сериозно изражение. — А, да, още нещо: навярно ще се наложи с Юханес да отидем до Фредрикста следващия уикенд. Имаш ли възможност да гледаш Марион?
— Естествено.
— В апартамента ли си пак? Отказа ли се от квартирата в Хьонефос?
— Да, вече съм там. Няма проблем да остане през целия уикенд с мен.
— Окей, ще ти се обадя.
Мириам поведе Марион към изхода.
— Чао, дядо.
— Чао, Марион.
Холгер Мунк им маха, докато вратата не се затвори след тях, след това отиде да плати сметката.
Щом отново се озова на улицата, се зае с разговорите, които трябваше да проведе. Достатъчно дълго бе откъснат от света. Имаха следа за роклите. Ким вдигна телефона на първото позвъняване.
— Ало?
— С какво разполагаме? — попита нетърпеливо Мунк.
— Анете и Миа са намерили кой е изработил роклите. Шивачка от Санвика.
— И?
— Купувачът е мъж, около четирийсет и пет годишен, татуировка на орел на врата, десет рокли.
— Десет рокли?
— Мда.
— И знаем кой е?
— Къри мисли, че знае. Разбира се, не е сто процента сигурен, но колко хора на около четирийсет и пет имат татуиран орел на врата? И профилът пасва. Рогер Бакен. В архива ни няма нищо, но веднъж Къри е попадал на него, разследвал е случай с наркотици.
— Що за тип е?
— Работи като куриер. Приема и доставя пратки, знаеш.
— Мисля, че идеално пасва.
— И аз така мисля.
— Имаме ли адрес?
— Последният ни известен е хоспис в „Грьонлан“. Ако е същият Рогер Бакен.
Някой тръгнал ли е натам?
— В момента Миа и Анете са на място.
— Там съм след пет минути. — Холгер затвори.
Миа задържа вратата отворена пред Анете и я последва в мрачната приемна. През кариерата си Миа Крюгер бе виждала известен брой хосписи и този беше точно като всички останали — по стените се процеждаше влажно чувство на безнадеждност. Последна спирка преди крайната дестинация. Попадаш тук само ако никой не те иска вече.
— Ехо?
Анете се провикна през рецепцията в избледнялото фоайе, но там нямаше никого.
— Защо не влезем направо?
Миа се приближи до една врата, която, изглежда, водеше нагоре към етажите, натисна дръжката, но беше заключено.
