Лукас караше колелото си и се наслаждаваше на превъзходния пролетен въздух, облъхващ лицето му. Днес бе в особено добро настроение, стана рано, изпълни задълженията си — утринната молитва и къщната работа — негова отговорност бе да поддържа църквата чиста и подредена, той ценеше тази важна работа. А да се каже между другото, че утринната молитва е задължение, е погрешно. Утринната молитва е радост. Обикновено започваше да се моли веднага щом се събуди, още докато лежи в леглото, макар да знаеше, че е редно първо да се погрижи за сутрешния си тоалет и да закуси. Въпреки това не можеше да се въздържи. Струваше му се съвсем нормално. Да говори с Бог. Най-напред това правеше, след като отвореше очи. Винаги започваше всички молитви с благодарност. Благодареше на Бог, задето е опазил ближния му. Пастор Симон. Всички там горе, в гората. Понякога си мислеше да включи в благодарностите и старото си семейство, но ако трябваше да е съвсем откровен, не успяваше да си представи лицата им. Нито на рожденото си семейство, изоставило го преди години, нито на приемното, което не се интересуваше особено от него. Той не се сърдеше на никого от тях, защо, за Бога, да им се сърди? Отче, прости им, понеже не знаят какво правят. Това беше много просто за Лукас. Ако не бе израснал така, никога не би се озовал на летния лагер в Сьорлан, никога не би получил възможност да е напълно щастлив в съгласие с Бог и пастор Симон. Лукас се усмихна широко и завъртя малко по-енергично педалите. Защо да е недоволен от нещо? Нямаше никакво основание. Животът бе съвършен. Идеален. Той се засмя без глас и измърмори под нос една кратка молитва. Благодарност. Благодаря ти, Боже, за птиците на дърветата ей там и за този чудесен път. Благодаря ти, Боже, за пролетта и за всички останали сезони. Благодаря ти, Боже, задето ме направи важен, намери пастор Симон за мен, та всеки ден да се събуждам и заспивам радостен. Последното той изрече на висок глас, усещайки топлината и светлината да се разнасят в кръвта му. На „Маридалсвайен“ го задмина кола, мина прекалено близо до него. Един от тези нещастни, безпътни безбожници, които все нямат време. Лукас едва не падна от колелото си, но не се впечатли особено. Отдавна бе престанал да хаби силите си за неверниците. За хората от нисшата каста. Нямаше смисъл. В началото изпитваше жал към тях, защото не са блажени като него, но и това вече бе престанал да изпитва. Всеки избираше живота си. Ключът към щастието е в собствените ти ръце, достатъчно е да го видиш, казваше пастор Симон. Това бе един от любимите цитати на Лукас, не се насищаше да слуша пастора, когато той проповядваше от амвона. Никой не ще ти навреди, ако не му позволиш. Винаги прави каквото мислиш, че не можеш. Скръбта е цвете, то няма да оживее, ако не се полива. Ти решаваш дали да го оставиш да умре. Лукас се усмихна на себе си. Пасторът знаеше много такива мъдри мисли. Той бе в директна връзка с Бог, Лукас лично го беше видял — не бяха глупости. Много пъти. Често го виждаше с очите си. Стана свидетел на присъствието на Бог в стаята. Благодаря ти, Боже, че си ме пречистил. Благодаря ти, Боже, за прекрасните полски цветя, растящи край пътя. Благодаря ти, Боже, за шепота. Благодаря ти, Боже, за виковете. Благодаря ти, Боже, че си направил живота ми съвършен.
Лукас слезе от колелото, пусна подпората и седна на един камък. Срещаха се на различни места и тази малка отбивка бе едно от тях. Не че се срещаха често, това беше вероятно… да, осмият път. Възможно ли беше? Дамата в колата. Миналият път бе едва преди няколко седмици. Обикновено тя само сваляше прозореца, даваше му един плик и потегляше без много приказки. Миналия път беше различно — тогава тя слезе от колата, запали цигара и разговаря малко с него. Не за нещо сериозно — само за времето и такива работи.
