Пустинна звезда полностью

— Имате ли случай с някоя изтъкната личност — като например собственик на някакъв бизнес — който е изчезнал?

Осбърн се облегна в стола си и го завъртя насам-натам, докато мислеше по въпроса.

— Аз поне не знам за такова нещо. Нашите случаи са предимно за отегчени тийнейджъри, които драсват към Маями, или туристи, които така се натаралянкват в „Мърлявия Джо“, че не могат да намерят пътя до мотела си. Не се сещам някой изтъкнат гражданин да е изчезвал.

— А да знаете за бар, който е фалирал преди шест-седем години?

Осбърн се засмя.

— Такива има колкото си щете.

— Нищо ли не ви идва наум? — настоя Бош. — Говоря за нещо голямо. Моят човек е вложил четиристотин хиляди в него и ги е загубил.

— Знаете ли какво, човекът, с когото трябва да говорите, е Томи от „Картографът“.

— „Картографът“? Това бар ли е?

— В „Къщата на кея“.

— „Къщата на кея“?

— Ама вие от Ел Ей нищо не знаете! Това е хотел в края на „Дювал“. Мисля, че в последно време човек трябва да е отседнал там, за да го допуснат в „Картографът“. Някога беше истинска дупка. Но сега държат отрепките настрани.

— Ами Томи?

— Той налива пиячка там вече над четирийсет години. И познава местните барове много по-добре от всеки в тази сграда.

Бош кимна. После вдигна с една ръка спортното си сако, бръкна в един джоб и извади документ, който бе копирал от делото на семейство Галахър. Подаде го на Осбърн и той го разгъна. Беше листовка за издирване на опасни престъпници. В горния й край имаше снимка от калифорнийската шофьорска книжка на Финбар Макшейн. Под нея четири по-малки копия, изменени от полицейския художник, така че да покажат възможната нова външност, която може да си е придал Макшейн след бягството си. На изменените снимки Макшейн бе представен във вариантите с голяма брада, с козя брадичка, с дълга коса и с бръсната глава. Бош бе разпространил листовката за Макшейн малко след като му възложиха случая за първи път. Това означаваше, че снимките са поне на осем години и ползата от тях е съмнителна. Но нямаше какво друго да предложи.

— Това ли е вашият човек? — попита Осбърн.

— Да — каза Бош. — Познавате ли го? Виждали ли сте го?

— Не бих казал. Откога е тази листовка?

— От осем години. Сега трябва да е на четирийсет и четири.

— Това е доста време. Не можаха ли да изготвят нещо ново?

— Работят по въпроса. Мислите ли, че бихте могли да я покажете на инструктажа? Да проверите дали някой от патрулните ви го е виждал.

— Мога да го направя. Но шансът е малък.

— Въпреки това ще съм ви признателен.

Осбърн взе една пачка лепящи се листчета и я сложи пред Бош.

— Напишете си номера на телефона и ще ви се обадя, ако разбера нещо.

— Нямам телефон. Загубих го и днес трябва да си купя нов. Мога да ви се обадя утре от хотела.

Осбърн направи физиономия, сякаш питаше: „Кой в днешно време няма телефон?“.

— Кой хотел? — попита вместо това.

— Ами предполагам, ще видя дали имат свободни места в „Къщата на кея“.

— В Лос Анджелис сигурно ви отпускат много пари за хотели. Там ще ви съдерат поне петстотин на вечер по това време на годината.

Бош кимна и каза:

— Благодаря за помощта. Както и за инструктажа.

— Няма проблем — отвърна Осбърн. — Сигурен ли сте, че сте добре?

— Да. Защо?

— Не знам. Изглеждате ми малко нестабилен.

— От влагата е. Не съм свикнал с нея.

— Да, имаме я много тъдява.

Като се върна на паркинга, Бош се забави за момент, преди да влезе обратно в колата, за да вдигне очи към небето. Редица кълбести облаци плуваше над острова. Бош имаше чувството, че тук светлината е различна, не толкова мека като в Калифорния. В нея имаше някаква резлива яркост.

Качи се в колата и се замисли за Осбърн. Чудеше се дали може да му вярва. Не беше сигурен. Запали колата и потегли.

Балард държеше значката в едната си ръка, докато с другата почука по вратата. След малко й отвори ниска жена със същия цвят и черти на лицето като Хорхе Очоа.

— Госпожа Очоа? — попита Балард.

— Си — отвърна жената.

На Балард веднага й се прииска да бе взела със себе си испаноговорещ полицай. Можеше да се отдръпне настрани и да се обади в Северния холивудски участък, за да види дали има такъв на разположение, но вместо това продължи.

— Ла полиция. Хабла инглес?

Жената се намръщи, но после се извърна от вратата и закрещя на испански към вътрешността на къщата. Единствената дума, която Балард различи, беше „полиция“. После жената се обърна пак към нея и кимна, сякаш току-що бе решила проблема. След една неловка минута мълчание зад нея на вратата се появи млад мъж с разчорлена от спане коса. Беше почти точно копие на Хорхе Очоа от арестантските снимки, които Балард бе разгледала, докато четеше делото.

— Какво има? — попита той.

Явно бе раздразнен от ранното събуждане, макар да беше почти обяд. Балард бързо анализира татуировките ВМ по ръцете му и разбра, че той е член на уличната банда Вайнландските момчета. Знаеше, че денят на един гангстер обикновено започва в следобедните часове. Сега беше още рано.

— Ти си Оскар, нали? — каза Балард. — Искам да поговоря с майка ти за брат ти.