На излизане Бош задържа вратата отворена за една двойка по шорти, сандали и хавайски ризи, която влизаше в бара.
Балард стоеше облегната на колата си пред дома на Бош и си мислеше за последния им разговор. Бош бе казал, че ще отиде да разпита още веднъж Шийла Уолш за случая Галахър. Беше се надявал тя да разкрие каквото знаеше за Финбар Макшейн срещу защита за сина си. Балард реши, че ако не намери Бош до края на деня, ще потърси адреса на Шийла Уолш и също ще я посети.
Колата на Мади Бош се появи иззад ъгъла и спря под един празен навес за паркиране. Балард я посрещна пред входната врата.
— Почуках — каза тя. — Няма отговор.
— Тогава да се надяваме, че не е тук — каза Мади.
— Защо не ме оставиш да направя една бърза обиколка, преди да влезеш?
— Аз съм голямо момиче, Рене.
— Просто исках да ти го предложа.
— Разбирам. Благодаря ти.
Мади извади от джоба си връзка ключове и отключи вратата. Без да се колебае, я бутна и влезе преди Балард.
— Татко?
Нямаше отговор. Балард пристъпи в хола и се огледа да види дали нещо изглежда не на място. Погледна грамофона на Бош и видя, че поставената на него плоча е албумът на Кинг Къртис, който той слушаше, когато бе дошла да го вземе миналата седмица. Предположи, че влизането му в отдел „Неприключени следствия“ го е обсебило дотолкова, че да няма време да слуша любимата си музика.
— Татко, тук ли си?
Нищо.
— Аз ще проверя отзад — каза Мади.
Изчезна по коридора, а Балард влезе в кухнята, за да провери мивката и кошчето за боклук за някакви признаци на живот. И двете бяха чисти и празни. Балард се върна в хола и мина в трапезарията, където на масата лежаха две спретнати купчинки документи. Заобиколи и се наведе да прочете над какво е работил последно Бош. Чуваше стъпките на Мади по дъските на пода и разбра, че тя продължава да обикаля — признак, че баща й не е отзад.
Скоро Мади се появи откъм спалното крило на къщата и каза:
— Няма го.
— Кухнята е чиста, а кошчето за боклук — празно — каза Балард. — Все едно не е искал да остави вкъщи нищо, което може да се размирише, докато пътува.
— Но къде ще ходи?
— Това е въпросът. Знаеш ли какъв му е куфарът?
— О, да. Той има само един. Стар и очукан, с колелца, които вече почти не се въртят.
— Защо не провериш дали е тук?
— Ще погледна в килера.
Мади излезе пак в коридора, а Балард прелисти една от двете купчини на масата. Бяха документи от случая на семейство Галахър.
Забеляза, че масата има чекмедже, най-вероятно за съхраняване на сребърни прибори или салфетки, ако тя се използва за хранене, вместо за работна маса. Посегна и го отвори. В него имаше предимно прибори от храна за вкъщи, както и няколко химикалки, кламери и лепящи се листчета. Имаше и няколко хапчета и плик, надписан „Мади“. Любопитна, тя взе плика и видя, че е запечатан. После вдигна едно от хапчетата. Беше кръгло и светлосиньо. На него нямаше щампована марка или друг отличителен знак, само числото 30. Тя предположи, че това означава, че хапчето е от 30 милиграма.
Чу стъпките на Мади по коридора и без да се замисля, стисна хапчето в шепа и затвори чекмеджето точно преди Мади да влезе.
— Куфарът е тук — каза Мади. — Но той има и един сак, който използва за кратки пътувания. Него го няма. Отишъл е някъде, без да ми каже.
— Това случвало ли се е преди? — попита Балард.
— Ами, аз поне не знам. Той ми се обади миналата седмица, точно преди да замине за Чикаго за една нощ. Но кой знае — може да е правил много пътувания, без да ми казва. Няма как да знам.
— Права си.
— Сега обаче взе да ми става гузно, че сме нахълтали тук и нарушаваме личния му живот. Мисля, че трябва да си вървим.
— Разбира се. Аз имам среща в центъра, на която трябва да отида.
Мади извади ключовете си и отстъпи назад, за да може Балард да излезе първа, преди да заключи вратата. Щом излезе, Балард се обърна към нея.
— Извинявай, ако съм реагирала прекалено бурно, Мади. Просто бяхме по средата на един случай и тъй като го блъснаха в неделя, малко се притесних, че е изчезнал, без да каже и дума. Но съм сигурна, че ще се появи.
Мади кимна.
— Естествено. — Но не изглеждаше убедена.
— Как ти се стори той, когато се видяхте за обяд във вторник? — попита Балард.
— Ами, добре. Нормално. Искам да кажа, още го болеше коляното от катастрофата, но си беше татко. Говореше как искал да се върне към някакъв случай. Обичайните му приказки.
— И от онзи обяд насам не си го чувала?
— Не. Трябва ли да се притеснявам, Рене?
— Честно казано, не знам. При последния ни разговор той щеше да ходи при една свидетелка, за която бяхме говорили, но на нея нямаше да й хареса да го види. Това бе всичко.
— Може би трябва да отидем да видим тази свидетелка.
— „Ние“ ли?
— Днес ми е почивен ден. Но аз съм полицайка и той ми е баща. Коя е свидетелката?
— Чакай малко. Да не прибързваме с изводите. Той може да е…
— Кой прибързва с изводите? Ти каза, че е отишъл да се види със свидетелка — по разследване на убийство, предполагам. И оттогава никой не го е чувал. Познайте какво не й е наред на тази картинка.
