— Добре, виж какво, трябва да отида до центъра за среща в прокуратурата. Нека свърша с това, а после ще потърся адреса на свидетелката. Ако баща ти не се е появил дотогава, тази вечер ще отидем да я видим.
Мади не каза нищо, но Балард виждаше, че това отлагане не й харесва.
— Това, което трябва да направиш ти — каза Балард, — е да влезеш пак вътре и да напишеш на баща си бележка да ти се обади веднага щом се прибере. За в случай че просто е неоткриваем без телефон и се тревожим напразно. Ще го направиш ли?
— Да — отвърна нацупено Мади.
— Добре, тогава аз тръгвам и ще държим връзка. Добре ли си?
— Добре съм.
— Чудесно. Сигурна съм, че всичко е наред. Ще говорим по-късно.
Балард тръгна към колата си, а Мади влезе обратно в къщата.
Балард подкара надолу и излезе на Холивудската магистрала. Насочи се на юг към центъра на града.
Като погледна часовника на таблото, видя, че ще успее да се отбие в научната лаборатория преди срещата си в прокуратурата. Искаше да разбере какви хапчета е намерила в чекмеджето на работната маса на Бош и за какво ги взема той. Знаеше, че такава намеса в личния му живот далеч надхвърля онази, срещу която бе възразила дъщеря му одеве. Но с Бош ставаше нещо и тя трябваше да разбере какво.
Паркингът на пристанището за лодки под наем бе почти празен. Всички дейности за деня бяха свършили и повечето лодки бяха подготвени за нощта. Бош тръгна по дигата, като четеше имената на лодките и табелите, на които пишеше информация за връзка и възможностите за наем. Лодките варираха от деветметрови открити рибарски до туристически кораби с множество палуби, каюти и наблюдателници.
Към края на редицата един мъж поливаше с маркуч палубата на туристически кораб с открит салон, който можеше да побере голяма рибарска компания. В момента беше отлив, така че корабът и мъжът бяха под нивото на Бош и дигата. Мъжът вдигна очи и го видя. Носеше побеляла от сол бейзболна шапка, на която пишеше „Палубен майстор“. Посочи крана, към който бе прикрепен маркучът, и извика:
— Хей, друже, можеш ли да спреш водата?
Бош отиде и спря крана.
— Късно се прибираш, а? — попита небрежно Бош. — Всички други вече са си тръгнали.
— Аз не излизам в морето — каза мъжът. — Само мия лодките.
— Аха, ясно. „Палубен майстор“. Миеш ли лодката на Дейви Бърн?
Мъжът поклати глава.
— Тц, той няма лодка. „К. Д.“ е на Хенри Джордан.
— „К. Д.“ — повтори Бош. — Коя е тя?
— През девет-десет лодки оттук. Минал си точно покрай нея. „Каламити Джейн“.
— А, да, видях я.
— Дейви може да се прави на собственик пред туристите, но Хенри си е запазил по-големия дял. Знам го със сигурност.
— Значи Дейви е само инвеститор?
— По-скоро наемен работник. Но за това ще трябва да питаш Хенри, когато се върне.
— Откъде?
— Нямам представа. Ще ми подадеш ли захранващия кабел?
Бош се огледа и видя дебел жълт електрически кабел, навит и окачен на една кука, стърчаща от стоманена греда. Гредите крепяха навес от гофрирана ламарина, който минаваше покрай редицата лодки. Единият край на кабела бе включен във високоволтов контакт. Бош откачи намотката, разви част от нея, после хвърли останалото долу на Палубния майстор. Мъжът отнесе другия край до една електрическа букса под планшира и го включи.
— Та значи — каза Бош, — от колко време го няма Хенри?
— Ами близо година, струва ми се — каза Палубния майстор. — Чух, че взел парите на Бърн и казал „До скоро“. После с жена му тръгнали на околосветско пътешествие и оставили Дейви да работи с лодката, да живее в плаващия му дом, всичко. Сладка сделка, мен ако питаш, ама не ми влиза в работата.
— Какво е „плаващ дом“?
— Къща върху водата. Оттатък моста, на Завоя на Гарисън, има яхтклуб. Там са всички плаващи домове, включително този на Хенри. Много от тукашните собственици на лодки живеят там, така могат да идват пеш на работа.
Бош кимна и каза:
— Готино. Случайно да знаеш кой е плаващият дом на Хенри?
— За адреса ли питаш? Не — отвърна Палубния майстор. — Но има пиратско смайли на покрива.
Бош не беше сигурен какво означава това, но не поиска разяснения.
— Ще го познаеш, като го видиш — каза Палубния майстор. — Ти да не си ченге или нещо такова?
— Нещо такова — отвърна Бош. — Откога се занимаваш с това, да работиш по лодките?
— Бързият отговор е „цял живот“. Но ако имаш предвид тук, на пристанището, от седем-осем години.
— А Дейви Бърн откога е тук?
— Тук ли? Определено дойде след мен. Може би преди шест години. Помня, защото старият Хенри си търсеше съдружник и аз се опитвах да събера нужните пари. Но после се появи Дейви Бърн и ме изпревари. И досега не знам как. Уж беше загубил всичко с онази кръчма, дето я въртеше, преди да дойде тук.
— Чух за това.
— Да, не могъл един бар да управлява и изведнъж ми цъфва тук и си мисли, че знае всичко за лодките и риболова.
Бош кимна. Вече имаше ясна представа защо Палубния майстор е толкова кисел.
— Значи викаш, че Хенри го няма близо година?
— Не знам точно, но поне осем-девет месеца — отвърна Палубния майстор. — Уж щели да обиколят всичките седем континента. Но това го казва Дейви Бърн.
