- Ако можеше да видиш изражението на лицето си, докато стояхме там... - Раменете му се отпуснаха тежко и той пое дълбоко дъх. - Той не ми повярва, когато му казах, че сме се срещнали случайно. Не бях много убедителен. Съжалявам.
Уей беше горд мъж и тя разбираше какво му е струвало да излъже заради нея.
- Аз също съжалявам.
Мъжът се извърна към нея, а изражението му беше толкова мрачно и безнадеждно, че й се искаше да се разплаче.
- Не мога да живея повече така, Сузи. Не мога да продължавам да се крия. Искам да вървя по тротоара в Телароса с теб и да ме поканиш в дома си. - Изгледа я дълго и изпитателно. - Искам да мога да те докосвам.
Тя се свлече на дивана. Знаеше, че краят наближава, но не искаше да го приеме.
- Съжалявам - повтори.
- Трябва да те оставя да си отидеш - промълви той тихо.
Паниката я сграбчи и отпуснатите покрай тялото й ръце се свиха в юмруци.
- Използваш случилото се преди малко, за да се измъкнеш, нали? Получи си забавлението и сега си готов да се отървеш от мен и да преместиш „Росатех".
Дори и да беше изненадан от несправедливото й обвинение, не го показа.
- Това няма нищо общо с „Росатех". Надявах се, че вече си го разбрала.
Тя запрати по него болката и вината си.
- Мъжете като теб имат ли нещо като корпоративна съблекалня, където да си разправят един на друг забавни истории за всички жени, които са съблазнили със заплахите си? Сигурно са ти се присмели, задето си набелязал такава старица като мен, когато би могъл да имаш някоя млада манекенка с пищни гърди.
- Сузи, престани - рече Уей уморено. - Никога не съм искал да те заплашвам.
- Сигурен ли си, че не искаш отново да ме чукаш? - Гласът й се задави от напиращите сълзи. - Или ти бях толкова противна, че само веднъж ти беше предостатъчно?
- Сузи... - Приближи се към нея и тя разбра, че иска да я вземе в прегръдките си, за да я утеши, ала преди да успее да я докосне, тя скочи от дивана и се отдалечи от него.
- Радвам се, че слагаш край - заяви разпалено. - И без това никога не съм го искала. Единственото ми желание е да забравя всичко това и животът ми да стане отново такъв, какъвто беше преди да вляза в кабинета ти.
- А аз пък не искам. Бях дяволски самотен. - Застана пред нея, но не я докосна. - Сузи, от четири години си вдовица. Кажи ми защо не можем да бъдем заедно. Все още ли ме мразиш толкова много?
Гневът й се стопи и тя поклати бавно глава.
- Изобщо не те мразя.
- Никога не съм имал намерение да местя „Росатех". Знаеш го, нали? Аз съм този, който пусна слуха. Бях като малко дете. Исках да си го върна на града заради начина, по който се отнасяха с майка ми през всички онези години. Тя е била шестнайсетгодишно хлапе, Сузи, и е била брутално изнасилена от трима мъже, но никой не е бил наказан. При все това никога не съм възнамерявал да те въвличам в това и няма да си простя, че го сторих.
Тя извърна лице в мълчалива молба да не казва нито дума повече, ала той не можеше да се спре.
- Онзи следобед, когато дойде в кабинета ми, ми бе достатъчен само един твой поглед, за да се почувствам отново като онова хлапе, идващо от бедните покрайнини на града.
- И ме наказа заради това.
- Нямах намерение да го правя. Никога не съм възнамерявал да те изнудвам, за да спиш с мен - сигурно досега вече си го разбрала - но когато онази нощ влезе в спалнята ми, беше толкова красива, а аз те желаех толкова силно, че не можах да се откажа от теб.
Очите й плувнаха в сълзи.
- Ти ме насили! Вината не беше моя! Ти ме накара да ти се отдам! - Но дори в собствените й уши думите прозвучаха като на малко дете, нежелаегцо да поеме отговорност за постъпките си и обвиняващо всички наоколо.
Той я погледна с толкова тъжни и остарели очи, че й се искаше да заплаче с глас. Когато заговори, гласът му бе дрезгав, натежал от болка.
- Права си, Сузи. Аз те насилих. Вината беше моя. Само моя.
Искаше й се да замълчи и да остави нещата така, ала вътрешното й чувство за почтеност се разбунтува.
- Не, не беше. От мен се искаше само да кажа „не".
- Много дълго си била сама. Ти си страстна жена и аз се възползвах от това.
- Моля те, не лъжи заради мен; аз достатъчно се самозалъгвам. - Пое си дъх на пресекулки. - Ти не си ме насилил. Ако исках, можех да си тръгна по всяко време.
- И защо не го направи?
- Защото... беше толкова хубаво.
Уей я докосна.
- Ти го знаеш, нали, че се влюбих в теб през онази нощ? Или може би се е случило преди трийсет години и аз така и не съм го преодолял.
Тя притисна върховете на пръстите си към устните му.
- Не го казвай. Не е вярно.
- Влюбих се в теб, Сузи, макар да знаех, че никога не бих могъл да си съпернича с Хойт.
- Това няма нищо общо със съперничеството. Той беше моят живот. Оженихме се завинаги. И когато съм с теб, аз го предавам.
- Това е лудост. Ти си вдовица, а в тази страна жените не се убиват върху погребалното ложе на съпрузите си.
- Той беше моят живот - повтори тя, не знаейки как иначе да изрази чувствата си. - Никога няма да има друг.
- Сузи...
Сълзите отново напираха в очите й.
- Съжалявам, Уей. Никога не съм искала да те нараня. Аз... аз много държа на теб.
