— Казах не. Така или иначе, утре сутрин твоят брадат приятел ще те търси съвсем не където трябва. — Бившият командос от Черните бригади се завъртя и престана да ми обръща внимание, както правеше понякога Видаура, ако се представяхме зле на тренировките в Корпуса. — Сиера, ще трябва да ускорим времето във виртуалната симулация. Макар че не ми се вярва да има големи възможности за това.
Трес сви рамене.
— Знаеш какви са архитектите. Времето рядко ги вълнува. С тая система можем да докараме ускорението до четирийсет, най-много до петдесет пъти спрямо реалното.
— Добре. — Усещах как нещо в Кои набира скорост. Представих си Разселването, нелегалните срещи в тайни квартири. Оскъдни жълтеникави лъчи по набързо надраскани планове. — Ще свърши работа. Но трябва да действаме на две отделни нива — картографската симулация и виртуална хотелска стая със свързочна техника. Трябва да можем лесно да се прехвърляме от едната среда в другата и обратно. Някакъв простичък условен жест, например двойно примигване. Не искам да ни се налага да минаваме през реалния свят, докато планираме.
Трес кимна и изтича към вратата.
— Отивам да кажа на Туджман да се заеме.
Тя изскочи от звукоизолираната зала. Вратата тихичко се затвори зад нея. Кои пак се обърна към нас.
— А сега предлагам за няколко минути да си избистрим главите, защото почнем ли веднъж, ще останем във виртуална среда, докато приключим. С малко късмет ще можем да свършим до довечера в реално време и да си тръгнем. И още нещо, Ковач. Това е само мое лично мнение, но смятам, че дължиш обяснение поне на част от нас.
Изгледах го с внезапен прилив на неприязън към тая негова историческа надменност, която едва благоволяваше да ме забележи.
— Безкрайно си прав, Сосеки. Това е твое лично мнение. Би ли го задържал за себе си?
Вирджиния Видаура се изкашля.
— Так, мисля, че трябва да слезем да пийнем по чаша кафе или нещо такова.
— Да, не би било зле.
Хвърлих на Кои един последен втренчен поглед и се отправих към вратата. Видях как Видаура и Бразил се спогледаха, сетне тя ме последва навън. Не си казахме нищо, докато слизахме с прозрачния асансьор през осветеното централно пространство. Някъде на половината път зърнах как в един голям остъклен кабинет Туджман крещи беззвучно на спокойната Сиера Трес. Явно, искането за виртуална среда с ускорено време не се посрещаше много добре.
Асансьорът ни свали във вътрешно дворче, отворено от едната страна, откъдето долитаха шумовете на улицата. Прекосих фоайето, излязох сред тълпите туристи по булеварда и махнах на едно минаващо автотакси. Докато то се спускаше пред мен, Вирджиния Видаура ме сграбчи за ръката.
— Накъде си се запътил?
— Знаеш накъде.
— Не. — Тя стисна по-здраво. — Никъде няма да ходиш. Кои е прав, не можем да си го позволим.
— Няма да отнеме чак толкова време, че да се тревожиш.
Опитах се да тръгна към отворения люк на автотаксито, но нямаше как да го сторя без ръкопашен бой. А боят с Видаура не беше за препоръчване. Раздразнено се завъртях към нея.
— Вирджиния, пусни ме.
— Ами ако нещо се обърка, Так? Ами ако онзи свещеник…
— Няма да се обърка. Избивам тия смахнати гадове вече повече от година и…
Млъкнах. Носителят на Вирджиния беше висок почти колкото моя и очите ни бяха само на една длан разстояние. Усещах дъха й върху устните си и напрежението в тялото й. Пръстите й се впиха в ръката ми.
— Дотук беше — каза тя. — Никъде няма да ходиш. Говори, Так. Оставаш тук и ще ми разкажеш всичко, по дяволите.
—
—
