— Щастлива съм. — Раздразнена за момент, тя духва дима настрани от масата. Малък проблясък от жената, която познавах. — Така де, ти нямаше ли да си щастлив? Присъдата отменена срещу заплащане. А парите продължават да текат, ще има работа по биокодовете поне за още десет години. Докато океанът пак се успокои, имаме да опитомим цели нови нива от потока и това е само на местно ниво. Все още някой трябва да моделира сблъсъка там, където течението Микуни се сблъсква с топлата вода откъм Кошут, а после да предприеме нещо. Захващаме се веднага щом правителството изясни финансовите въпроси. Джоузеф казва, че както е тръгнало, до десет години ще си изплатя цялата присъда.
— Джоузеф?
— А, да. Трябваше да ти кажа. — Усмивката пак изгрява, този път по-широка. По-искрена. — Наистина е страхотен, Так. Трябва да те запозная с него. Той води тукашния проект и е една от причините да изляза с първата вълна. Той провеждаше виртуалните интервюта, той ме свърза с проекта, когато излязох и после ние… нали разбираш.
Продължавайки да се усмихва, тя свежда очи към скута си.
— Изчервяваш се, Сара.
— Не е вярно.
— Вярно е. — Знам, че би трябвало да се радвам за нея, но не мога. Имам твърде много спомени как дългите й бели бедра ме обгръщат в хотелски стаи и мизерни тайни квартири. — Значи тоя Джоузеф играе на вързано?
Тя бързо вдига глава и ме приковава с остър поглед.
— И двамата играем на вързано, Так. Той ме прави щастлива. По-щастлива от когато и да било, мисля.
Тогава за чий си дошла да ме търсиш, тъпа кучко?
— Страхотно — казвам аз.
— Ами ти? — пита тя с дяволита загриженост. — Щастлив ли си?
Вдигам вежда, за да спечеля време. Стрелвам кос поглед встрани — някога това я разсмиваше. Този път срещам само майчинска усмивка.
— Е, чак пък щастлив… — Пак правя гримаса. — Никога не ме е бивало по тая част. Вярно, излязох предсрочно като теб. Пълна амнистия от ООН.
— Да, чух за това. И си бил на Земята, нали?
— За малко.
— А сега какво правиш?
Неопределено размахвам ръка.
— О, работя. Не е нещо престижно като вашата работа тук, в Северния ръкав, но си изплащам носителя.
— Законно ли е?
— Шегуваш ли се?
Лицето й посърва.
— Знаеш ли, Так, ако е вярно, не мога да се срещам с теб. Това е част от договора за презареждане. Все още съм под гаранция, не мога да общувам с…
Тя поклаща глава.
— Престъпници? — питам аз.
— Не ми се подигравай, Так.
Въздъхвам.
— Не се подигравам, Сара. Мисля, че всичко се е уредило страхотно за теб. Просто… знам ли, като си помисля, че сега пишеш биокодове. Вместо да ги крадеш.
