Разбудени фурии полностью

Сара пак се усмихва, дежурното изражение за целия разговор, но този път по лицето й се долавя и болка.

— Хората се променят — казва тя. — Би трябвало да опиташ.

Настава неловко мълчание.

— Може и да опитам.

Ново мълчание.

— Виж, наистина трябва да се прибирам. Джоузеф сигурно не е…

— Стига де, недей така. — Посочвам празните чаши, изправени самотни и разделени върху изподрасканото огледално дърво. По-рано никога не бихме напуснали по своя воля подобен бар, без да сме отрупали масата с празни кани и лули-еднодневки. — Нямаш ли малко самоуважение, жено? Остани да пием по още едно.

И тя остава, но това не премахва неловкото чувство между нас. Когато довършва второто питие, става от масата, целува ме по двете бузи и излиза. А аз оставам да седя сам.

И повече не я виждам.

— Сахиловска? — Вирджиния Видаура се намръщи, търсейки спомена. — Висока, нали? С една такава смешна прическа, кичур над окото. Да. Май веднъж я доведе на купон, докато с Ярос още живеехме на улица Укай.

— Да, същата.

— Значи тя отиде в Северния ръкав, а ти се върна при Сините бръмбарчета… защо, напук на нея ли?

Също като слънчевите лъчи и евтините метални масички по терасата на кафето около нас, въпросът лъщеше прекалено ярко. Извърнах очи към морето. Но то не ми помогна, както помагаше на Бразил.

— Не беше така, Вирджиния. Когато я срещнах, вече се бях свързал с вас. Дори не знаех, че е излязла. След връщането от Земята бях чул за последно, че още излежава пълна присъда. В края на краищата беше убила ченге.

— Ти също.

— Да, но какво ли не правят земните пари и влиянието на ООН.

— Добре. — Вирджиния побутна контейнерчето с кафе и пак се навъси. — Значи излязохте от склад по различно време и се загубихте в разликата. Печално, но непрестанно се случва.

През шума на вълните отново чух Джапаридзе.

Като тръгне тройно-лунният прилив, оставиш ли му се, ще те откъсне от всичко и всички, които си обичал.

— Да, така е. Непрестанно се случва. — Пак я погледнах в прохладната сянка на силовите завеси около масичката. — Но не я загубих в разликата, Вирджиния. Пуснах я. Пуснах я да си върви с онзи боклук Джоузеф и просто обърнах гръб.

По лицето й изведнъж грейна разбиране.

— А, добре. Значи оттам идвал внезапният интерес към Латимър и Санкция IV. Знаеш ли, тогава много се чудех как тъй изведнъж си промени решението.

— Не беше само това — излъгах аз.

— Добре. — Лицето й говореше ясно, че не се хваща на въдицата. — И какво стана със Сахиловска, докато те нямаше, та сега избиваш проповедници?

— Северният ръкав на Милспортския архипелаг. Не се ли досещаш?

— Приели са вярата?

— Той я прие, мамка му. Тя просто се повлече след него.

— Нима? Чак пък такава жертва ли е била?

— Вирджиния, тя беше обвързана с договор, по дяволите! — Млъкнах, за да се овладея. Силовите завеси донякъде спираха топлината и звуците, но и пропускаха по нещо. Хората от съседните маси ни гледаха. Потърсих емисарското безразличие отвъд вулкана от кипнала ярост. Гласът ми стана глух и безизразен. — Правителствата се променят също като хората. Две години след като тя замина, спряха финансирането на проектите в Северния ръкав. Оправдаха се с нова антиинженерна етика. Не бивало да се месим в естествения баланс на планетарните биосистеми. Нека буйството на Микуни само да си възстанови равновесието — това било по-добро, по-мъдро решение. И по-евтино, разбира се. Оставаха й вноски за още седем години, и то при предишната заплата на биоконсултант. Повечето от ония селяци се крепяха над бедността само благодарение на проекта Микуни. Кой знае какво е било, когато внезапно им се наложило да се препитават с рибарски труд.

— Можела е да напусне.

— Имаха дете, разбра ли, по дяволите? — Пауза. Дълбоко вдишване. Поглед към морето. — Имаха дете, дъщеричка, само на две години. Изведнъж останаха без пари. И двамата бяха родом от Северния ръкав, това бе една от причините да я изберат за освобождаване под гаранция. Не знам, може би са си мислили, че ще се справят някак. Доколкото чух, течението на няколко пъти прекъсвало и пак тръгвало, преди да спре окончателно. Може би просто са се надявали на още една промяна.

Видаура кимна.