— Стига — каза Кои и всички млъкнаха.
Сиера Трес отиде по коридора да проведе няколко разговора от друга стая, а ние слязохме в картографската симулация. В ускорената виртуална среда Трес отсъства до края на деня — еквивалент на десетина минути в реалния свят. Във виртуален модел можеш да използваш разликата в темпото, за да водиш едновременно три-четири разговора, като се прехвърляш от един на друг с паузи по две-три секунди, които за теб се равняват на минути. Когато се върна, Трес разполагаше с достатъчно сведения за Сегешвар, за да потвърди предварителните си впечатления. Той беше хайдук от старата школа, или поне се смяташе за такъв. Върнахме се в хотелската част и аз набрах кодовия номер по телефон без визуална връзка.
Връзката не беше добра. Гласът на Сегешвар долетя сред силни шумове и смущения — една част причинени от нагаждането между реална и виртуална среда, другите съвсем истински. Истинските шумове силно напомняха нечии писъци.
— Малко съм зает, Так. Би ли се обадил по-късно?
— Искаш ли да си уредим сметките Рад? Веднага, пряк превод по дискретен канал. А след това още толкова.
Тишината се разтегна в няколко виртуални минути. Може би три секунди колебание от другия край на линията.
— Много съм заинтригуван. Покажи ми парите и ще говорим.
Озърнах се към Бразил, който направи кръгче с палец и показалец, после безмълвно излезе от стаята. Бързо пресметнах на ум.
— Провери сметката — казах на Сегешвар. — Парите ще са там след около десет секунди.
— От виртуална среда ли се обаждаш?
— Върви да си провериш приходите, Рад. Ще те изчакам.
Нататък беше лесно.
В кратковременната виртуалност не се нуждаеш от сън и повечето програми не си правят труда да го имитират. Разбира се, при по-дълъг престой това не е здравословно. Задържиш ли се повече в кратковременната среда, разсъдъкът ти постепенно започва да се разпада. Но през първите няколко дни ефектът е само… необичаен. Като да се надрусаш едновременно с тетрамет и съсредоточаващи наркотици от рода на „връх“ или синагрип. От време на време съзнанието ти засича като блокирал двигател, но има начини да го преодолееш. Предприемаш въображаем вариант на квартална разходка, стимулираш мисловните си процеси с нещо странично и пак си добре. Също като при „връх“ и синагрип започва да те обзема маниакална радост от тръпката на изострената до предел мисъл.
Работихме трийсет и осем часа без прекъсване, за да изгладим пропуските в плана за нападението, да разработим алтернативни сценарии и да се караме на дребно. От време на време някой от нас надаваше раздразнено възклицание, просваше се по гръб в плитката вода на картографския модел и с няколко замаха се отдалечаваше от архипелага към хоризонта. Беше идеален начин за разтоварване, стига да избереш правилната посока, иначе имаше риск да удариш глава в някое забравено островче или да си одереш гърба върху риф. Плавайки по гръб, докато гласовете на другите заглъхват в далечината, човек усещаше как съзнанието му отново се отпуска като мускул след схващане.
Подобен ефект можеше да се постигне и като примигаш, за да се върнеш в хотелския апартамент. Там имаше храна и напитки в изобилие и макар в действителност да не стигаха до стомаха, моделът старателно имитираше вкусовите усещания и алкохолното опиянение. На практика във виртуална среда храната не беше потребна, също като съня, но все пак консумацията създаваше приятен, успокояващ ефект. И тъй, някъде след трийсетия час, аз седях сам над чиния сашими от гърбун и паничка саке, когато Вирджиния Видаура изникна пред мен.
— Ето къде си бил — каза тя с учудващо безгрижен тон.
— Ето къде съм бил — признах аз.
Тя се изкашля.
— Как ти е главата?
— Избистря се. — Вдигнах паничката към нея. — Искаш ли малко? Най-доброто нигори от Шафрановия архипелаг. Поне така твърдят.
— Престани да вярваш на етикети, Так.
Но все пак тя взе шишето, сътвори паничка право в ръката си и наля.
— Кампай — каза тя.
— Por nosotros.2
Отпихме. Тя седна на автоматичното кресло срещу мен.
— Опитваш се да ми вдъхнеш носталгия, а?
— Не знам. А ти опитваш ли да се слееш с местните?
— Не съм била на Адорасион вече към сто и петдесет години, Так. Сега домът ми е тук. Тук ми е мястото.
— Да, по всичко личи, че добре си се вместила в тукашната политическа сцена.
— И в плажния живот. — Тя се облегна назад в креслото и вдигна единия крак настрани. Беше дълъг, мускулест и загорял от живота на Вчира, а спрей-банският не криеше съвършено нищо. Усетих как пулсът ми леко се ускори.
— Много е красив — признах аз. — Ярос казва, че си хвърлила всичките си спестявания за тоя носител.
Тя сякаш осъзна сексуалната предизвикателност на позата и отпусна крак. Обгърна паничката саке с две ръце и се приведе над нея.
— Какво друго ти каза?
— Е, не беше дълъг разговор. Просто се мъчех да разбера къде си.
— Търсил си ме.
— Да. — Простичкото признание заседна на гърлото ми. — Търсих те.
— И сега, след като ме намери, какво?
