— Не, права си, разбира се — съгласи се Стенуолд. — Онази война не е била твоя. Наехме те за водач, а не да се биеш на страната на Тарк.
— Баш тъй — кимна Скрил.
— И?…
— Като се поотдалечих достатъчно, реших да изчакам, та да видя к’во ще стане. Така де, онез големите балони уж трябваше да лумнат в пламъци и прочие. Ама не пламнаха. Продължих нататък, но на следващата нощ още бях достатъчно близо до Тарк, та да видя как градът гори.
— Значи планът им е претърпял провал — заключи Стенуолд. От напрежението започваше да му се гади.
— Така изглежда — потвърди Скрил, а малко по-късно добави: — Съжалявам.
— Чук и клещи, какво направих? — прошепна Стенуолд. Откъм коридора се чу звън на метал, после вратата се открехна и Балкус надникна почтително.
— Майстор Трудан? — започна той.
— Изчакай минутка — помоли Стенуолд и едрият мравкороден запристъпя на прага. — Сега какво ще правиш? — обърна се към Скрил той.
— Ами, ще извиняваш, майстор Трудан, ама чух, че тука се задават големи неприятности. Тъй че ще потеглям към дома, нищо, че пътят е дълъг. Таз война не е моя. Съжалявам.
— Не те и моля за друго. Ще се погрижа да ти платят за труда и да ти осигурят провизии.
Тя кимна, а тясното й дълго лице се изопна още повече.
— Приятно ми беше да работя с твоите момчета, майстор Трудан. Особено със Салма. Голяма работа беше той. Съжалявам, че свършиха така.
Стенуолд не каза нищо. След миг Скрил стана и се изниза покрай Балкус.
— Вие… добре ли сте? — попита предпазливо мравкородният.
Стенуолд поклати бавно глава.
— Още двама от моите са намерили смъртта си. Да атакуват лагера на осите! Къде им е бил умът?
— Знаели са какъв риск поемат — отсъди философски Балкус. — Със сигурност са били наясно в какво се забъркват.
— Но аз не ги пратих там да се бият. Трябваше просто да…
— Да шпионират — завърши вместо него Балкус. — По-добре да ги бяхте пратили като войници. Аз затуй никога не приемам шпионски задачи от Скуто, а само охрана или бой. Войниците живеят трудно и умират чисто, а ако ги пленят, почти винаги могат да разчитат на известно зачитане, щото ние, хората на меча, се уважаваме помежду си. По-добре е, че са нападнали като войници, в атака, защото към заловените шпиони осоидите нямат милост. И не само те. Всички мразят шпионите.
Стенуолд поклати глава. Какво ли не би дал да му беше останал поне един приятел, с когото да поговори. Балкус беше лоялен, но простоват, а Стенуолд имаше нужда да седне със стар приятел, да пие и да си излее душата. Ала нямаше с кого. Че и Скуто бяха в Сарн, на север. Тисамон, най-сигурната му опора, сигурно вече бе потеглил на изток заедно с Тиниса. Беше останал сам тук и всички проблеми на Колегиум тежаха на плещите му.
— А ти? — попита накрая той — Дойде да ми кажеш нещо ли? Новини някакви?
Балкус кимна.
— Една малка — съобщи с мрачна усмивка. — Армията на Век настъпва към нас. Хора от съседните села се стичат към Колегиум. Започва се.
Грийнуайз Артектор крачеше нервно, устата му беше пресъхнала, а стомахът му се свиваше на възел. Дошъл беше тук с най-хубавите си одежди, робата му беше бродирана с паешка коприна и златна нишка, инкрустирано със скъпоценни камъни огърлие стягаше най-долната му гуша. Наоколо му имаше още десетина, които се бяха постарали да направят добро първо впечатление. Някои бяха с доспехи, било церемониални с богата орнаментация, било истински от лъскава стомана. Мнозина бяха препасали мечове в красиви ножници, но нито един не беше войник и това си личеше от пръв поглед. Не, тринадесетимата бяха великите магнати на Хелерон, управленското тяло на града в пълния му състав.
Избрали бяха за своя трибуна висок подиум в едно от добрите пазарища извън очертанията на града. Подиумът и преди беше ставал арена на представления — било на любителски театрални постановки, било на робски тържища. Днес актьорите бяха от по-благородно естество. Дванадесет мъже и една жена, никой от които не беше нито млад, нито строен в тяло. Дъските на подиума скърцаха жално под тежестта им, както не бяха скърцали никога под унилите стъпки на робите.
Отзад чакаха свитите им — телохранители и прислуга, като всяка групичка се държеше на разстояние от другите. Грийнуайз хвърли поглед към своята и го задържа за миг върху един конкретен човек в най-предната редица.
Идваха. Промяната в стойката на колегите му магнати привлече вниманието на Грийнуайз отново към пространството пред подиума. Идващите бяха трима, един говорител и двама прости войници с доспехи на черни и златни ивици.
Зад тях, далеч отвъд палатките и колибите на беднотията, заселила се извън града, там, където Хелерон се преливаше в земеделска земя, имаше много повече от тези тримцата, разбира се.
Мъжът, когото войниците придружаваха, беше изненадващо млад — със сигурност нямаше трийсет години. Отначало Грийнуайз предположи, че е младши офицер, викач или нещо такова, но нещо в стойката и маниерите му говореше друго. Косата му беше русоляво-червеникава, лицето — открито и с напъпила усмивка, готова да се разпукне. Без съмнение беше любимец на осородните жени.
