„Отстъпете към Четиринайсет-двайсет-девета!“ — инструктира хората си той и метна на гръб щита си. В същия миг поредната бомба падна само на две улици разстояние, възпламени се малко над нивото на покривите и Паропс усети попадението сред войниците на офицер Джувиан, чу потресените възклицания на оцелелите, когато огънят погълна самия офицер и двайсетина от хората му. Сълзи се стекоха по лицето на Паропс, но дългът го зовеше. А като мравкороден от Тарк, той никога не бягаше от задълженията си.
Хората му започнаха да се изтеглят в добър ред. Приблизително половината бяха от редовната пехота, въоръжени и бронирани както подобава. Останалите бяха мобилизирани граждани — всички таркианци се учеха да боравят с меч още от най-крехка възраст. Опълченията нямаха щитове, но нямаха и доспехи, които да ги бавят, още повече че доспехите не осигуряваха защита срещу запалителните снаряди.
Паропс бе изгубил кулата си, която беше сред първите пострадали сгради. По време на евакуацията половината от хората му бяха станали жертва на пламъците, не само войници, но и пратеници, писари, включително и интендантът му. Веднага щом оцелелите се изтеглиха на безопасно разстояние, Паропс бе получил ново назначение — командването на набързо сформирана рота, която да спре напредъка на осородните. Досега обаче всички получени заповеди гласяха едно — отстъпление. Знаеше, че няколко от другите роти са отбелязали известен напредък и че трябва да има някакъв цялостен план, разработен от царския двор, но самият той не беше уведомен за него. Можеше само да се надява, че планът е добър и че ако го призоват да даде живота си за родния град, смъртта му няма да е нахалост.
Винаги се бе смятал за нещо като философ сред своите, все си задаваше въпроси за неща, които другите приемаха безпрекословно. Ала сега откриваше, че в крайна сметка е просто войник. Ако получеше заповед да умре за Тарк, щеше да го направи с готовност. И това го изненадваше.
— Къде ли не те търсих!
Нещо изпърха над главата му и Паропс едва успя да издаде навреме заповед, която да спре хората му, преди да са надупчили Неро с десетина арбалетни стрели.
— Ти пък какво правиш тук? — попита той.
Плешивият мъж сви рамене и кацна на перваза на един прозорец над главата му.
— Теб търся, глупак такъв! Какви ги вършиш, огън да те гори!
— Изпълнявам заповеди — отвърна отсечено Паропс. — А ти трябва да се изтеглиш назад, тук е предната линия.
— О, това го знам. — Неро беше с подплатена кираса, боен жакет, шит за момче на дванайсетина години, и с къс лък, преметнат през рамо.
— Ти не си войник! — настоя Паропс. — Ако останеш тук, ще умреш, може и ние да те убием по погрешка. Върви да се скриеш някъде!
— Кажи ми къде да се скрия и веднага отивам — контрира Неро.
Паропс понечи да възрази, но в същия миг получи нова заповед: „Командир Паропс. Напред.“
Хвърли последен поглед към чучналия се на перваза Неро, после предаде на свой ред заповедта и хората му заизскачаха от прикритията си в сгради и пресечки. Онези, които имаха щитове, оформиха първите редици, другите се наредиха зад тях. Паропс зае своето място, без да се замисля, така както хората му бяха заели своите. Винаги се бе питал къде точно е неговото място в собствения му град и му се струваше ужасно, че го е намерил чак сега, с цената на тази страшна катастрофа.
И ето че най-после настъпваха; настъпваха и съседните роти, с които Паропс беше в мисловна връзка. Напред се появи раздвижване в черно и жълто — осоидите ги бяха видели и се подреждаха за сблъсъка. Бяха от лековъоръжените отряди и мнозина вече се издигаха във въздуха. Първите енергийни жила полетяха към настъпващите мравкородни, но само едно уцели щит, другите не достигнаха целта си и угаснаха безславно.
По мълчалива заповед на Паропс хората от третата редица вдигнаха щитовете си под ъгъл нагоре, оформяйки втора защитна линия срещу стрелба от въздуха. След това мравкоидите от втората редица насочиха арбалетите си в пролуката между двете линии от щитове.
„Започнете стрелба по своя преценка. Целете се в летящите“ — инструктира ги той и арбалетите запяха монотонната си песен от глухи прещраквания. Обсегът им беше по-голям от този на енергийните жила и от небето започнаха да валят осоиди.
— Паропс, въздушните кораби! — чу се викът на Неро. Паропс накара един от хората в задните редици да погледне вместо него, защото самият той не виждаше нищо заради вдигнатите щитове. Две от гигантските машини наистина се придвижваха към неговия участък.
„Ускорете крачка. Влезте в близък бой.“ Осородните можеха да постъпят по два начина, реши той. Или щяха да ги засипят с огън, или да разчитат на войниците си. Всичко друго би обрекло на смърт и собствените им хора.
Първата бомба изсвистя недалеч пред тях, възпламени се във въздуха и изпече двайсетина осородни войници. Останалите се юрнаха наляво и надясно да избягат от разпростиращите се пламъци.
