— Не бих могла да забравя. — А се беше опитала. Случило се бе, след като Ахеос помогна да я освободят от робската килия в Мина — тръгнали бяха обратно към Хелерон и по пътя стигнаха до малкия, но непроходим Даракионски лес. Името беше богомолско, но там отдавна нямаше богомолкородни. Това Че го знаеше и преди, а после Ахеос й каза, че богомолкородните, които живеели на времето там, преди столетия, изобщо не били напускали леса. Което си беше глупост, разбира се. Суеверна глупост, измислена от отшелници и мистици, само дето една нощ Ахеос и Тисамон я заведоха в гората и й показаха. Ахеос се бе опитал да й отвори очите въпреки бариерите, които разделяха светогледа на техните народи.
И тя беше видяла. Зърнала беше, и толкова по-добре, че само ги бе зърнала, но така или иначе беше видяла онова, което и до днес живееше между разкривените дънери на Даракион, видяла го бе в цялото му страховито, изродено величие, и светът й се беше пропукал, и нещо ново се бе промъкнало през цепнатините.
Намираха се близо до безименното комарджийско свърталище край реката и наоколо им имаше много сенки, в които да дебне какво ли не. Че призова Изкуството си и подсиленото й зрение разпръсна сенките, но с нищо не облекчи страховете й.
— И те… са дошли тук? — попита тя.
— Не. Мисля, че не могат. Но тези сънища… сякаш ми говорят чрез тях, викат ме. Не знам защо, но с времето ще разбера.
Спряха пред вратата да съберат кураж. Мистерите, най-вече в лицето на Гаф, четвъртития дребосък от незнайна раса, не бяха от най-откровените хора. Ахеос и Че вече няколко пъти се бяха срещали с Гаф, понякога на срещите присъстваше и богомолкородната Сцеле, но и двамата упорито избягваха да се ангажират с нещо конкретно. А сега ги бяха привикали. Ахеос и Че бяха извикани от мистерите. Нещо се беше променило.
— Дали не е капан? — попита тя и Ахеос кимна мрачно. — Но нали са
— Мистерите не са моят народ — подчерта той. — Те са политическата маша на скририте и нямат един водач, а служат на много господари в Доракс и Тарн. Говори се, че през повечето време изпълняват лични поръчки на господарите си, които не винаги са на едно мнение. Мистерите и преди са се обръщали срещу собствения си народ, така че защо да не се обърнат и срещу нас сега?
— И какъв избор имаме ние? — попита го тя.
— Никакъв… но бъди готова за неприятности.
Видяха Гаф още с влизането — играеше на зарове. Той също ги видя, извини се на другите играчи, остави пари на масата и стана да ги посрещне.
— Бая се забавихте — изръмжа той. — Последвайте ме, господине, госпожо. Предстои ни сериозен разговор.
Заведе ги в една задна стаичка, подминавайки преспокойно собственика на заведението, и оттам в друга, която сигурно беше част от долепената сграда в съседство. В тази втора стая беше тъмно — една-единствена лампа гореше на бюрото — и беше претъпкано. Когато и Гаф зае мястото си, Че и Ахеос се озоваха пред погледите на внушителна по броя си група. Ръката на Че се плъзна несъзнателно към дръжката на меча — напълно излишно, защото мечът нямаше да й помогне.
Шестима от присъстващите бяха богомолкородни. Сцеле беше приседнала на ръба на бюрото, другите стояха прави — стройни и корави мъже и жени, които гледаха с подозрение новодошлите. Една носеше брошка като на Тисамон — кръг, пресечен с меч, — значи беше оръжемайстор и би могла да им види сметката за броени секунди и без чужда помощ. От другите раси четирима бяха мухородни и трима от тях бяха закачулени с дълги роби като на господарите си. Един беше водно конче от Федерацията. От всички само трима бяха молецородни. Възрастна жена се беше подпряла на бюрото на разстояние от Сцеле, зад нея стоеше млад мъж с брониран жакет и портупей с ножове за хвърляне. На централно място зад бюрото се мъдреше безспорната причина за цялата тази навалица — молецороден мъж, тънък и плешив. Сами по себе си сивото изпито лице и белите очи не правеха особено впечатление, но Че усещаше почти физически авторитета, който се излъчваше от него на вълни.
— Провиждащи Ахеос от Тарн — произнесе мъжът с ясна дикция. — Госпожице Челядинка Трудан от Колегиум. Делата ви напоследък са доста впечатляващи. Знаете ли кои сме ние?
Че и Ахеос се спогледаха.
— Вие представлявате мистерите, господине — каза Ахеос.
— Ние сме мистерите, поне що се отнася до присъствието им в Сарн понастоящем — обясни плешивият молецоид. — Това сме всичките.
Двамата новодошли се спогледаха отново под безизразните погледи на домакините.
— Дойдохте при нас с предупреждение за Империята на осите. Ние знаем, разбира се, за тези диваци и нямаме желание да се забъркваме в делата им, нито като съюзници, нито като врагове. Още по-малко склонни сме да откликнем на призива на някакъв бръмбаророден магнат. Ние отдавна сме се оттеглили от грозния и агресивен свят, който вашата раса построи, и не бихме имали нищо против осородните да го затрият веднъж и завинаги.
