— Не ми е лесно да взема това решение — прекъсна я царицата с глас, който не търпеше възражения. — Колегиум е наш съюзник и съюзът ни с него винаги е бил плодотворен. Ако бях сигурна, че ще мога да удържа атаката на осоидите с половината си войници, без колебание щях да пратя другата половина да защити вашия град. До неотдавна с пълно право можех да твърдя, че моите армии са най-добре въоръжените и най-добре обучените в целите Равнини, но Равнините вече не са същите. И не само защото Век е пред портите на Колегиум или защото Хелерон е в ръцете на Империята. Най-после получихме вести от Тарк и по всичко личи, че градът е паднал. Мравешки град. Град-държава като моя. Не мога да чакам, докато Империята стовари войските си пред стените на Сарн, защото тогава ще ни сполети участта на Тарк. Моите войници са най-добри на бойното поле, а не в отбраната на обсаден град. Затова ще се срещнем с осоидите на открито, пък нека тогава видим дали все още сме бойците, пред които трепери целият свят.
— Ами Колегиум? — извика Че. — Ами Стенуолд?
— Знаете ли какво е самотнишки отряд? — попита ги царицата. Изненадващо, само Спера знаеше отговора.
— Отряд със самоубийствена мисия, ваше величество — каза тя.
Устните на царицата се извиха едва доловимо.
— Моят народ не би го описал точно по този начин… но иначе да, мисиите, на които пращаме тези отряди, действително са отчаяни. Ще пратя един самотнишки отряд в Колегиум. Солидарността изисква повече, но повече от това аз не мога да си позволя. Три бойни автовозила с екипаж, толкова мога да откъсна от армията си. — Обърна се към мухородния пратеник. — Майстор Фрезо?
Той пристъпи напред.
— Ваше величество? — Изглеждаше пребледнял и когато хвърли крадешком поглед към Че, тя видя собствения си потрес, отразен върху лицето му като в огледало.
— Ти ми донесе вестта, че армията на Век наближава Колегиум — каза му царицата. — Сега пак ти ще върнеш отговора ми. Отговор, който ще попари надеждите на Колегиум и който ми тежи като камък. Когато пристигнеш, векианците сигурно вече ще атакуват стените.
— Задачата ще бъде изпълнена, ваше величество — заяви твърдо Фрезо. Каквито и опасения да имаше за собствената си безопасност, помисли си Че, мухородният явно мислеше най-напред за честта на гилдията си.
— Тръгвай тогава — заповяда царицата, той козирува и напусна залата на бегом. Жената, на чиито плещи тежеше отговорността и за управлението на Сарн, се обърна към Че и нейните другари. — Сами решете дали да останете тук, или да напуснете града — каза им тя. — Ала имайте предвид, че безопасен път към Колегиум вече няма.
— Някой трябва да тръгне със самотнишкия отряд — изтъкна Скуто.
— Изборът е ваш.
— Аз ще тръгна — реши Че. — Стенуолд е мой чичо.
— Ти и Ахеос трябва да продължите с усилията си тук — възрази Скуто. — Важно е да постигнете успех и с всеки момент това става все по-важно. Колкото до Стенуолд, аз по̀ ще му бъда от полза. Войнемайстор, представете си! Знаете го какъв е, самозабравя се и все гледа да се прави на войник.
— Скуто, не… — започна Спера.
— Да — прекъсна я той. — Ваше величество, аз ще тръгна. Занаятчия съм и знам, че при машините всеки допълнителен чифт ръце е само от полза.
— Скуто! — Че посегна да го хване над лакътя, но спря миг преди да се набоде на шиповете му.
— Че, чуй ме — настоя Скуто. — Стенуолд ще иска да знае какво става тук, и не само онова, което ще му съобщи пратеникът. Какво става с вашата работа… все неща, които не бих доверил на лист хартия. Аз съм логичният избор, най-добрият избор. Ще помагам с автовозилата, а и съм кораво копеле. Помниш ли „Гордост“, когато избухна? Щеше ли да си тук сега, ако дебелата ми кожа не стоеше между теб и пламъците? А я ме виж, нищо ми няма.
— Дано да не грешиш, проклет да си — изсъска Спера. — Защото на грозниците като теб не им е писано да стават герои.
Салма отвори очи. Заслепи го слънчева светлина и за миг той си помисли, че го е заслепила
А после си спомни. Скършеният меч. Някакви хора го бяха измъкнали като контрабандна стока от лагера на осоидите. Понечи да се надигне, но си спомни навреме за раните и се отпусна внимателно. Вече не го боляха толкова, а и силите му се връщаха малко по малко. Огледа се и видя Неро да седи недалеч.
Мухородният му кимна.
— Изглеждаш доста по-добре.
— Къде сме? — Рискува да се надигне на лакът. За повече нямаше сили, въпреки твърдението на Неро, че изглеждал по-добре. Плъзна поглед наоколо си — намираха се в обрасла с храсти долчинка, имаше и други хора, десетина сякаш. Няколко огъня горяха мъждиво, а от една купчина пръст долиташе аромат на пресен хляб. Примитивна пещ, изкопана в земята, досети се Салма. — Какво става, Неро? Кои са тези хора?
— Бегълци като нас — отговори мухородният. Посочи разнородна тройка с туники в мравешки стил — паякороден, мухоид и кесиански мравкочовек. — Тези са роби, измъкнали са се от града преди капитулацията…
— Тарк е обявил капитулация?
Неро изкриви лице.
