— Знам достатъчно. Заповедта е подписана от генерал Максин. Това име сигурно ти е известно — премина на „ти“ той.
— Максин ти е покровител?
— Смятам да се възползвам добре от покровителството му — кимна Даклан. — По върховете на Рекеф стават големи промени и вълните им стигат и до дребни пионки като нас. За никого не е тайна, че ти си човек на генерал Рейнер.
— Аз съм човек на императора.
— Императорът не дава и пукната пара, Талрик. Ти си човек на Рейнер, а в момента Максин провежда малка чистка сред неговите хора. Като майор, ти си достатъчно значим, за да привлечеш вниманието. Уви.
— Аз пък мисля, че генерал Рейнер изобщо не ме долюбва — отбеляза тъжно Талрик.
— Явно, иначе щеше да те защити — съгласи се Даклан. — Достатъчно голям си, за да влезеш в списъка, но и достатъчно малък, за да те пожертват. Кофти късмет, майор Талрик. Така, трябва да поспя малко тази нощ, затова хайде да приключваме.
Даклан се беше напрегнал отново, явно очакваше гневно избухване или някаква отчаяна постъпка, но Талрик просто се смъкна бавно на колене.
„Винаги съм служил на Империята и нека това е последната ми служба.“ Ала още не бе довършил мисълта си, Харок още пристъпваше с вдигнат меч, когато нещо се разбунтува неочаквано в гърдите му. „Това ли е волята на Империята? Само защото някакъв генерал на мили оттук се бори за повече власт? Защото Рекеф се разкъсва отвътре? Императорът никога не би одобрил това, ако знаеше.“
Чу как сандалите на Харок изхрущяват на няма и крачка зад гърба му.
„С какво ще помогне това на Империята?“ Ала над и отвъд този жален гласец се чу друг, глас, който Талрик не беше чувал отдавна: „Как ще помогне това на
Отблъснат, прогонен, зарязан на касапите… и в него се размърда нещо, което от десетилетия бе кротувало в окови.
„Искам да живея.“
Извъртя се и жилото на Харок го опърли по бузата, вместо да отвори дупка в тила му. Без да го съзнава докрай, Талрик видя как собствената му ръка отговаря на огъня и единият от войниците се извива в дъга назад. Даклан тичаше към него с изваден меч и разкривено от ярост лице. Явно смяташе, че е станал за посмешище. Талрик се надигна и фрасна с лакът Харок в лицето, но той се дръпна, предусетил удара, и замахна странично. Мечът му изстърга в ризницата с медна оплетка, която Талрик носеше под туниката си и която за пореден път му спаси живота.
Талрик призова крилете си и се издигна с единственото намерение да се махне оттук. Но Харок го последва, двамата се сборичкаха във въздуха и след миг се сринаха обратно на земята.
— Убий го! — крещеше Даклан, без да го е грижа ще го чуят ли мравкородните в лагера. — Убий копелето!
Талрик фрасна силно с юмрук слепоочието на Харок, но кльощавият мъж отгоре му не трепна, а на свой ред заби юмрука си в обгорената му от жилото буза, стисна го за гърлото с една ръка, а другата вдигна назад с отворена длан.
— Сбогом, майоре — изръмжа той… после Даклан изкрещя от болка и Харок обърна рязко глава.
Талрик вече бе вдигнал собствената си ръка, а дланта на Харок сочеше в посоката, от която бяха дошли. Изригна жило и се чу женски вик.
Талрик стреля на свой ред. Харок успя да се извърти, но енергийният залп обхвана рамото и гърдите му, отхвърли го назад и Талрик се изправи с олюляване на крака.
Последният войник тичаше към него. Енергиен залп излетя от протегнатата му длан и изсъска над главата на Талрик. Разкъсван от угризения, Талрик го простреля право в гърдите; войникът се гътна, претърколи се веднъж и повече не мръдна.
Даклан лежеше по очи, подпираше се на единия си лакът, а с другата ръка се опитваше да стигне до забития в гърба му нож. Недалеч от него полуродната Лорика лежеше, свита на топка, след като Харок я бе прострелял с жило в корема.
Талрик понечи да се обърне и да довърши Харок, но Даклан се надигна внезапно и залитна напред с протегнат меч. Талрик се извъртя настрани, посегна към меча му и Даклан описа дъга от силата на собствената си инерция. Тогава видя, че Харок се е изправил и е протегнал ръка, пусна Даклан и стреля отчаяно. Жилото на Харок излетя едновременно с неговото.
Харок отметна глава назад с обгорено лице. Жилото, което беше изстрелял, мина между Талрик и Даклан, като опърли и двама им, после Даклан проби с меча си ризницата от медна оплетка и острието потъна в хълбока на Талрик.
Той простена в агония и се смъкна на колене. Лошо. Получавал бе достатъчно рани, за да знае, че тази е тежка. Ако Даклан бе извадил меча си от раната му, загубата на кръв сигурно щеше да го убие за броени минути, но той залитна назад с празни ръце, преплете крака и се срина на земята. Потръпна конвулсивно, преди ножът на Лорика да си довърши работата.
Иззад него се чуваха тихите хлипове на полуродната.
Самият Талрик беше лошо ранен, толкова лошо, че без чужда помощ със сигурност щеше да умре.
Само дето никой нямаше да му помогне, разбира се, защото Империята го беше включила в списъка с осъдените на смърт. Не би могъл да потърси помощ и от векианците, защото в разстроените му от болката представи те бяха пряко свързани с Империята.
