Запълзя мъчително към Лорика. Изстрелът на Харок я беше ранил тежко и самата тя сигурно беше на крачка от смъртта. Докосна глезена й, после се придърпа още малко напред и я стисна за ръката.
Тя не можеше да говори, а той нямаше какво да каже, но въпреки болката и отчаянието Талрик остана с нея, докато стоновете й не затихнаха в покоя на смъртта. Остана, защото винаги се бе чувствал длъжен да полага грижи за подчинените си.
Заедно с Лорика утихна и целият свят. Откъм спящия лагер на мравкородните не долиташе звук. Талрик пусна безжизнената ръка на жената. Дишаше на пресекулки и всяко вдишване беше агония.
„Умирам“ — помисли си, а после изведнъж го обзе дива ярост. „Не!“ Нямаше да се предаде толкова лесно. Ще се бие. Ще се бие. Ще…
Надигна се на лакти, завъртя се така, че да облекчи ранения хълбок, а после се изправи на колене и раздиращ стон се отрони от устните му. Светът потъна в тъма, но той я отблъсна свирепо. Изгубеше ли съзнание сега, щеше да е завинаги.
„Трябва да се боря!“
Допълзя до Даклан, заби с още сантиметър-два ножа в гърба му и изсъска от омраза. „Сега идва трудната част.“
Хвана дръжката на меча, забит в собствения му хълбок, и затвори очи. Три пъти си пое дълбоко дъх, преди да събере смелост.
Знаеше, че трябва да го направи бавно. Със задавен стон той издърпа полека меча и болката го прониза до мозъка на костите. Мракът посегна отново да го прилапа, докато той притискаше с ръка окървавената си плът. Облегна се тежко на трупа на Даклан; водеше битка за всеки миг.
Като започна от прореза, който ножът на Лорика беше отворил в туниката на Даклан, Талрик съдра няколко ивици плат от дрехата. От самата мисъл да стегне в превръзка кръста си му стана още по-зле. Нямаше силите за такова усилие. Вместо това смачка на топка ивиците плат и ги пъхна като тампони в прореза на ризницата си. Те моментално се напоиха с топла кръв, затова Талрик продължи да къса, да мачка и да пъха, докато не усети, че кървенето намалява. Накрая кръвта се съсири и спря да тече. Дрехите и кожата си около раната усещаше като спичаща се кървава каша. Облегна се назад и зачака треската да отмине.
„Трябва да се боря.“ Той беше Талрик, шеф на агентурна мрежа. Човек на плановете. На стратегиите. Трябваше му място, където да се скрие. „Където да умра?“
Изправи се със залитане като пияница, преви се надве от болка, но после тръгна бавно напред, без ясна посока или цел, просто някъде по-далеч в нощта.
Съзнанието му ту се проясняваше, ту потъваше в мрак, и нощта се превърна в поредица от краткотрайни периоди на яснота сред дълги пропадания в бездните на хаоса. Често се налагаше да спира, за да си спомни как му е името, какво става или защо от хълбока му тече кръв.
Нямаше представа колко път е изминал, но не смееше да погледне назад от страх, че ще види труповете на Лорика и другите.
Нощта започна да просветлява от изток. „Последният ми ден, може би?“ Тътреше се тромаво на колене, като си помагаше с едната ръка, а с другата притискаше раната, влачеше се като премазано насекомо по прашната земя.
„Предаден.“ Знаел бе, че рано или късно ще се случи, че е неизбежно в неговия свят на предателства. В крайна сметка самият той бе убил наставника си, бедния Ултер, залъгвайки се, че го прави за доброто на Империята. „С какво съм по-добър от Даклан?“ Може да беше и по-лош. Даклан поне не си правеше илюзии за истинското естество на действията си, докато Талрик си бе затварял блажено очите, убеден, че все още е верен слуга на Империята, а не просто оръдие в ръцете на нечия политическа фракция.
Залитна, болката в хълбока му се нажежи до бяло и Талрик остана без дъх. Дълбоко в него нещо нададе сърцераздирателен вой за изгубената му Империя, като дете, което са изтръгнали от ръцете на майка му. „Къде сгреших? Какво да направя, за да ме приемат отново?“
Но за това беше твърде късно. По отношение на него плановете на Империята се свеждаха до един-единствен и той много скоро щеше да й угоди и да си закрие сам сметката. Какво бе постигнал с безкомпромисната си лоялност — станал бе излишен и любимата му Империя бе решила да се лиши от услугите му по най-окончателния начин.
Не откриваше в себе си мотивацията да се надигне отново. Открай време беше корав и издръжлив човек; щеше да умира дълго. Не че не го беше заслужил.
Долови звук от стъпки, които се приближаваха тихо. Векианците явно го бяха проследили. Можеха да сложат край на мъките му или да го пренесат в лагера и да го спасят. Нито единият, нито другият вариант му допадаха особено.
Талрик надигна глава да види кой идва. Видя ботуши, метални наколенници, които лъщяха в отсенки на синьото и зеленото, и подгъв на плащ.
Търколи се по гръб с протяжен стон, погледна нагоре и стигна до лицето над доспехите. Лице, което оголи до кокал нещо в мозъка му, нещо жигосано в паметта му, за да не го забрави никога. Чу накъсан безсловесен вик и позна в него собствения си глас.
И осъзна, че съдбата наистина му е подготвила най-подходящия край.
— Намерих те най-после — каза Фелисе Миен и това беше последното, което Талрик чу за доста време напред.
