„Много внимава да не нарече Тисамон мой слуга, роб или собственост от друг вид.“ Много отдавна не беше участвала в разговор като този, където всяко изречение е като удар в дуел и всяка дума трябва да се претегля по три пъти, но бързо си спомни правилата, защото това умение й беше вродено така, както и умението да върти меча.
Още обмисляше следващата си реплика, когато Тисамон се намеси неканен в разговора:
— Какво искате от нас? — От тона му ставаше болезнено ясно, че няма и грам вяра на домакина им.
— Щом пътувате из тези земи, трябва да сте чули за последните действия на Империята — каза Теорнис, после кимна, забелязал реакцията им. — Не просто сте чули, явно. Е, ако в пристъп на детински ентусиазъм се бяхте покачили на върха на най-високото дърво в тази горичка, щяхте да видите трийсетина хиляди осородни войници, разположили се от известно време с все обоза си на лагер, армия, чиято цел са Меро и Егел, после Кес, а след това, кой знае, целият свят, вероятно, в ред, който най им приляга.
— Какво ги задържа? — изръмжа Тисамон.
— Вие сте богомолкороден, следователно сте воин — отбеляза Теорнис. — Аз обаче смея да твърдя, че записах светла страница за своя народ във военната история, защото само с двеста души успях да удържа техните трийсет хиляди на открит терен… и все още ги удържам.
Това пропука студенината на Тисамон и той за миг забрави, че има насреща си враг, омразен измамник.
— Невъзможно.
— Но вярно и факт. Ако моят народ имаше дори далечен интерес към този вид занимания, успехът ми щеше да влезе в учебниците. Но имам един проблем и той е, че не мога да ги удържам вечно. Засега осоидите изчакват заповеди. Междувременно моите хора правят всичко по силите си да забавят придвижването на въпросните заповеди, но рано или късно те ще стигнат до лагера и тогава войската ще се раздвижи отново.
— И тогава вашият малочислен отряд ще бъде издухан като плява — довърши вместо него Тисамон. Нямаше нужда да изглежда чак толкова доволен от тази перспектива, помисли си Тиниса.
— Всичко е възможно — кимна Теорнис. — В състояние ли сте да стигнете до Колегиум, милейди Тиниса? Защото ако потеглите още днес, за да ги информирате за тукашните събития, ще ви бъда дълбоко задължен.
— Говорите сериозно, нали? — Не би могла да каже какво я е убедило, все още се боеше, че може да са станали жертва на поредната хитроумна шарада, но нещо в думите му предизвикваше доверие. — Седите си тук, хапвате захаросани ядки и мариновани скорпиони и чакате кога осоидите отвъд хълма ще се стоварят отгоре ви. И имате нужда от помощ.
— Тайнствените Паешки земи, подмолните паяци — подхвърли насмешливо той. — Нито сме толкова тайнствени, нито толкова подмолни, че да не се изпотим, когато огромна армия от модерно въоръжени диваци се появи току на границата ни. При Селдис се събира голяма войска, сухопътна и морска. Но ако осоидите тръгнат на запад, не знам дали ще се стигне до нещо повече от мобилизация. Ако вие обаче отнесете вестта в Колегиум…
— Явно не сте чули последната новина, лорд-маршале — прекъсна го Тиниса. — Колегиум е обсаден.
Това го свари неподготвен. За кратък миг маската му падна, изместена от дълбока и искрена изненада.
— Осородните?
— Векианците, но конците им ги дърпа Империята. Така че Колегиум не е в състояние да отвърне на призива ви, лорд-маршале.
— Е, какво да се прави — вдигна рамене Теорнис, възстановил в пълна мяра самообладанието си. — Явно ще трябва да измисля нещо друго. Животът е букет от изненади.
— Аз вече съм измислила нещо — каза Тиниса. Идеята се беше разгърнала в ума й, разцъфтяла бе в пълната си зрелост, без младата жена да подозира дори, че семенцето й е събирало сокове междувременно. — Но първо трябва да го обсъдя с Тисамон. Ако той одобри, току-виж съм ви дала идея, върху която да упражните на воля изобретателността си, лорд-маршале.
