— Това са стари работи, Мич. Отпреди петнайсет години. Попаднал си в неподходяща фирма и е трябвало да напуснеш.
— Да напусна ли? По дяволите, те се опитаха да ме убият. Умряха хора, Уили. Всички от фирмата влязоха в затвора. Заедно с клиентите си.
— Заслужавали са си го, нали?
— Вероятно, но обвиниха мен за това.
— Тях вече ги няма, Мич. Разпръснали са се.
Мич се върна на стола си и се усмихна на своя приятел.
— Интересно ми е, Уили, дали хората тук ме обсъждат във връзка с историята в Мемфис?
— Не, не я споменават. Знаем за нея, но никой няма време за клюки. Постъпил си правилно, измъкнал си се, продължил си напред. Ти си един от най-добрите ни адвокати, Мич, а в „Скъли“ само това има значение.
— Не искам да ходя в Мемфис.
— Имаш нужда от тези часове. Тази година са ти малко.
— Ще наваксам. Защо не ми намериш някоя хубава малка фондация, на която ѝ трябват безплатни юридически консултации? Някаква организация, която изхранва гладни деца или доставя чиста вода в Хаити.
— Ще скучаеш. Ти предпочиташ да има екшън, драма, часовникът да тиктака.
— Това вече съм го правил.
— Виж, моля те за услуга. Наистина няма кой друг. И е твърде вероятно изобщо да не прекрачиш прага на затвора.
— Наистина не ми се връща в Мемфис.
— Стегни се. Има директен полет утре в един и половина от „Ла Гуардия“. Еймъс те очаква. Ако не друго, поне компанията му ще ти е приятна.
Мич прие поражението си с усмивка. Докато се изправяше, промърмори:
— Добре, добре. — И се запъти към вратата. — Знаеш ли, май помня семейство Киърни от окръг Дейн.
— Браво на теб. Иди да се срещнеш с Тад. Може да ти се окаже далечен братовчед.
— Не достатъчно далечен.
Към шест часа повечето съдружници от „Скъли“ и много от техните конкуренти от големите юридически фирми, както и безброй финансисти от Уолстрийт се изсипаха от небостъргачите и се пръснаха по черни седани, карани от професионалисти. Най-важните знаменитости от хеджфондовете се настаниха на широките задни седалки на дълги европейски коли, които бяха тяхна собственост и се управляваха от личните им шофьори. А истинските господари на Вселената бяха избягали от града и живееха и работеха на спокойствие в Кънектикът.
Макар да можеше да си позволи кола с шофьор, Мич пътуваше с метрото — един от многото му реверанси към икономичността и скромното му минало. Качи се на влака в 18:10 ч. на станция „Саут Фери“, намери си място на почти пълна дълга седалка и както винаги, скри лицето си зад вестника. Избягваше да гледа хората в очите. Вагонът беше пълен с други успешни професионалисти, пътуващи на север, и нито един не проявяваше интерес да заговаря някого. Нямаше нищо нередно в това да пътуваш с метрото. Беше бързо, лесно, евтино и в повечето случаи безопасно. Проблемът беше, че другите пътници бяха някакви служители на Уолстрийт, следователно или печелеха много пари, или предстоеше да го правят. Частните седани много скоро щяха да им станат достъпни. Дните им в метрото бяха преброени.
Мич нямаше време за такива глупости. Разлисти вестника, търпеливо се притисна още по-близо до другите пътници, когато във вагона се качиха още хора, и остави мислите си да блуждаят към Мемфис. Не се беше заричал да не се връща там. Нито той, нито Аби бяха давали такова обещание. Бягството им от онзи град беше толкова плашещо, че не можеха да си представят да се върнат там по каквато и да е причина. Само че колкото повече размишляваше, толкова повече случаят го интригуваше. Ставаше дума за кратко пътуване, което най-вероятно щеше да се окаже безпредметно. Мич правеше огромна услуга на Уили, който несъмнено щеше да му се отплати.
Двайсет и две минути по-късно той излезе от метрото на станцията на Кълъмбъс Съркъл и като всеки ден закрачи към апартамента си. Беше прекрасна априлска вечер с ясно небе и приятни температури, един от онези чудесни моменти, когато сякаш половината град се бе изсипал навън. Мич обаче бързаше да се прибере.
Жилищната им сграда се намираше на Шейсет и девета улица и Кълъмбъс авеню, в сърцето на Ъпър Уест Сайд. Мич размени няколко думи с портиера, прибра дневната поща и се качи с асансьора на четиринайсетия етаж. Кларк отвори вратата и вдигна ръце за прегръдка. Беше на осем, но си оставаше малко момченце и не се стесняваше от тези прояви на обич към баща си. Близнакът му Картър беше малко по-зрял и вече беше надраснал ритуалите на физически контакт с баща си. Мич би прегърнал и целунал Аби и би я попитал как е минал денят ѝ, но тя имаше гости в кухнята. В апартамента ухаеше божествено. Тук се готвеше сериозно и вечерята щеше да е поредната наслада за небцето.
