Малко след осем италианците си събраха нещата и се приготвиха да си тръгват. Трябваше да се върнат в ресторанта да проверят как върви работата. Изчистиха набързо и след обичайните прегръдки обещаха да дойдат отново следващата седмица.
Когато апартаментът утихна, Мич и Аби се върнаха в кухнята. Както винаги, там все още цареше хаос. Заредиха миялната, натрупаха няколко тенджери и тигани до мивката и угасиха лампите. Домашната им помощница щеше да дойде на сутринта.
Когато момчетата си легнаха и те им пожелаха „лека нощ“, двамата се оттеглиха в кабинета за питие преди лягане — чаша бароло. Отново обсъдиха вечерята, поговориха за работа и се отпуснаха.
Мич нямаше търпение да съобщи новината.
— Утре вечер няма да съм в града — каза той.
Нищо ново. Често се случваше да отсъства поне десет нощи месечно и Аби отдавна беше свикнала с изискванията на работата му.
— Няма го в календара — каза тя и сви рамене. Часовникът и календарът управляваха живота им, затова двамата старателно планираха нещата. — На някое интересно място ли?
— В Мемфис.
Тя кимна, като се опита да прикрие изненадата си, но не успя.
— Добре, слушам те и дано да е нещо хубаво.
Той се усмихна и ѝ разказа накратко за разговора си с Уили Бакстром.
— Моля те, Мич, недей пак да поемаш осъден на смърт. Обеща ми.
— Знам, знам, обаче не можах да откажа на Уили. Положението е отчайващо и сигурно пътуването ще е напразно, но се съгласих да опитам.
— Нали нямаше повече да се връщаме там?
— И аз така мислех, но става дума само за двайсет и четири часа.
Аби отпи от виното си и затвори очи. Когато ги отвори, каза:
— Отдавна дори не сме споменавали Мемфис.
— Така е. Но и няма нужда. Минаха петнайсет години, всичко е променено.
— И въпреки това не ми харесва, че ще ходиш там.
— Спокойно, Аби, никой няма да ме познае. Лошите вече ги няма.
— Надявай се. Доколкото помня, напуснахме града посред нощ, уплашени до смърт и напълно сигурни, че ни преследват.
— И те наистина бяха по петите ни. Но вече ги няма. Някои са мъртви. Фирмата се срина и всички влязоха в затвора.
— Там им е мястото.
— Така е. В Мемфис не е останал никой от тях. Просто отивам и се прибирам, без никой да ме забележи.
— Мразя спомените от онова място.
— Виж, Аби, отдавна взехме решение да живеем нормално и да не се озъртаме през рамо. Случилото се там вече е зад гърба ни.
— Но ако поемеш случая, името ти ще се появи в новините, нали?
— Ако изобщо го поема, което изглежда съмнително, няма да се задържам в Мемфис. Затворът е в Нашвил.
— Тогава защо отиваш в Мемфис?
— Защото адвокатът, по-точно бившият адвокат, работи там. Ще го посетя в кантората му, за да ме запознае със случая, после ще ме закара в затвора.
— В „Скъли“ работят един милион адвокати. Все ще намерят някой друг.
— Няма много време. Ако клиентът откаже да се срещне с мен, ще си тръгна и ще се прибера, преди изобщо да усетиш отсъствието ми.
— Кой казва, че изобщо ще го усетя? Теб все те няма.
— Така е и знам, че си нещастна, когато съм извън града.
— Как оцеляваме, не знам. — Тя се усмихна, поклати глава и си напомни, че е чиста загуба на време да спори с Мич. — Внимавай, моля ти се.
— Обещавам.
Мич влезе за пръв път в натруфеното фоайе на хотел „Пийбоди“ в центъра на Мемфис два месеца преди двайсет и петия си рожден ден. Беше третокурсник по право в Харвард и щеше да се дипломира следващата пролет четвърти по успех във випуска си. Вече имаше три хубави предложения за работа от големи фирми: две в Ню Йорк и една в Чикаго. Никой от приятелите му не разбираше защо му е да посещава някаква кантора в Мемфис, която не е от известните в бранша. Аби също се отнесе скептично.
Всъщност го тласкаше алчността. Фирма „Бендини“ беше сравнително малка, имаше само четиресет адвокати, но предлагаше повече пари и облаги, както и възможността по-бързо да стане съдружник. Мич все пак подложи алчността на логичен анализ, дори я отрече и успя да се убеди, че като млад мъж от провинциално градче ще се чувства по-добре в по-малък град. Във фирмата имаше семейна атмосфера, никой не я беше напускал. Поне не жив. Той трябваше да се досети, че предложението е твърде хубаво, за да бъде истина, и че е съпроводено със сериозни негативни последици и усложнения. Двамата с Аби издържаха само седем месеца и имаха късмет, че успяха да избягат.
Само че тогава влязоха във фоайето на хотела, хванати за ръце, и се смаяха от пищната мебелировка, ориенталските килими и невероятния фонтан по средата, в който плуваха патици.
И сега плуваха и Мич се зачуди дали не са същите. Поръча си диетична газирана напитка на бара и потъна в едно от меките кресла до фонтана. Спомените нахлуха: опияняващата радост, че са го избрали; облекчението, че следването му е към края си; безграничната вяра в светлото бъдеще; нова кариера, нов дом, модерна кола, висока заплата. Двамата с Аби дори заговориха за деца. Да, Мич имаше колебания, но те започнаха да се разсейват, щом прекрачи прага на „Пийбоди“.
Какъв глупак бе излязъл! Наистина ли минаха петнайсет години? Тогава бяха още наивни хлапета.
