Той допи питието си, отиде на рецепцията и се регистрира. Беше си резервирал стая за тази нощ под името Мичъл И. Макдиър и докато чакаше рецепционистката да я намери, в съзнанието му пробяга мисълта, че някой може би го помни. Жената не го помнеше, едва ли и някой друг щеше да го познае. Беше минало твърде много време и участниците в престъпната схема, които го преследваха, отдавна ги нямаше. Качи се в стаята си, обу си джинси и излезе да се поразходи.
През три преки, на Фрънт Стрийт той застана пред пететажната сграда, която навремето наричаха Бендини Билдинг. Едва не го побиха тръпки, когато си спомни своя кратък, но сложен престой там. В съзнанието му изникнаха имена и стари лица, които вече ги нямаше — или бяха мъртви, или живееха скромно някъде другаде. Сградата беше реновирана, преименувана и пълна с апартаменти, чието голямо предимство беше гледката към реката. Мич я подмина и намери закусвалнята на Лански — старо мемфиско заведение, което не се беше променило. Влезе, седна на бара и си поръча кафе. От дясната му страна имаше редица сепарета — всичките празни в късния следобед. Третото сепаре беше онова, където седеше, когато един агент на ФБР се появи изневиделица и започна да го разпитва за фирмата му. Това беше началото на края, първият ясен сигнал, че нещата не са такива, каквито изглеждат. Той затвори очи и си припомни целия разговор, дума по дума. Уейн Тарънс, така се казваше агентът и Мич никога нямаше да го забрави, колкото и да се стараеше.
Когато изпи кафето си, плати, тръгна си и закрачи по главната улица, където за кратко се качи на тролей. Някои от сградите бяха променени, някои изглеждаха същите. Много от тях му напомняха за събития, които се опитваше да заличи от паметта си. Слезе при парка, намери си пейка под едно дърво и се обади в кантората, за да се осведоми какво става. Звънна и на Аби да провери как са момчетата. У дома всичко беше наред. Не, никой не го следеше. Никой не го помнеше.
По здрач се запъти обратно към хотел „Пийбоди“ и се качи с асансьора на последния етаж. Барът на покрива беше популярно място, откъдето хората гледаха залеза над реката и пиеха с приятели, обикновено в петък следобед след тежка седмица. Когато получи предложението за работа, двамата с Аби дойдоха в Мемфис и по-младите служители на фирмата заедно със своите съпруги ги доведоха тук. Всички бяха семейни. Всички адвокати бяха мъже. Такива бяха неписаните правила в „Бендини“. По-късно, когато с Аби останаха насаме, спокойно изпиха по едно питие и взеха пагубното решение той да приеме работата.
Мич си поръча бира, облегна се на перилата и зарея поглед към река Мисисипи, която се виеше покрай Мемфис в своето вечно пътуване към Ню Орлиънс. Големи шлепове, натоварени със соя, бавно минаваха под моста към Арканзас, докато слънцето залязваше зад безкрайните равни поля. Не го обзе носталгия. Дните, които биха могли да породят това чувство, изчезнаха за броени седмици и животът им се превърна в невероятен кошмар.
Имаше един-единствен избор за вечеря. Той пресече Юниън авеню, влезе в тясна уличка и веднага надуши уханието на ребърцата. „Рандеву“ беше най-известният ресторант в града и Мич се беше отбивал в него много пъти, при всяка възможност. Понякога с Аби се срещаха тук след работа за прочутите пушени ребра и чаша ледена бира. Беше вторник и макар да бе оживено, не можеше да се сравнява с уикендите, когато се случваше да чакаш цял час за маса. За резервации и дума не можеше да става. Млад сервитьор го насочи към маса в една от многото претъпкани зали. От мястото си Мич виждаше бара. Менюта не трябваха. Друг сервитьор се приближи и попита:
— Решихте ли какво да бъде?
— Порция с гарнитура, сирене и кана бира.
Сервитьорът дори не спря.
Мич забеляза много промени в града, но едно нещо беше останало неизменно: „Рандеву“. Стените бяха покрити със снимки на знаменитости, посещавали ресторанта, програми на „Малката купа“, неонови реклами на бира и безалкохолни напитки, рисунки на Стария Мемфис и още снимки, някои отпреди десетилетия. Една от традициите повеляваше да забодеш визитката си на стената, преди да си тръгнеш. Сигурно имаше милиони визитки. И Мич беше оставил своята и сега се запита дали още държат визитки от „Бендини, Ламбърт и Лок“. Сигурно, защото никой нямаше да си направи труда да ги махне.
След десет минути му поднесоха плато ребра, сирене чедър и зелева салата. Бирата беше ледена, каквато я помнеше. Той откъсна едно ребро, отхапа и се наслади на вкуса — първият му приятен спомен от Мемфис.
Инициативата за защита на осъдените на смърт беше основана от Еймъс Патрик през 1976 г., скоро след като Върховният съд отмени забраната на смъртното наказание. Когато това се случи, щатите със смъртно наказание запретнаха ръкави да постегнат електрическите си столове и газовите камери и надпреварата започна. Състезаваха се кой ще убие повече хора. Тексас беше безспорен лидер, а няколко щата се бореха за второто място.
