Омар беше по работа в Индонезия. В негово отсъствие синът му Адем си даваше вид, че ръководи фирмата, но беше всеизвестно, че баща му държи здраво юздите на всичко. Той подготвяше Адем да поеме нещата някой ден, но не възнамеряваше да се оттегли скоро. Хората от близкото му обкръжение подозираха, че и от гроба ще продължи да дърпа конците.
Четиресет и четири годишният Адем беше женен за американка, с която се бе запознал в „Принстън“, имаше двама тийнейджъри, които учеха в Шотландия, и приятели по цял свят. Той и съпругата му се смятаха за космополитна светска двойка и пътуваха къде ли не. Притежаваха апартамент в Ню Йорк, но Мич и Аби още не ги бяха канили в дома си. Възнамеряваха скоро да го направят.
Адем посрещна Мич във великолепния си кабинет на трийсет и шестия етаж и го попита би ли искал да обядва. Наближаваше два часът и Мич беше огладнял. Адем също. Качиха се по стълбите два етажа по-нагоре и седнаха в малката частна трапезария, където сервитьорът взе поръчките им и им поднесе вода с лед. Другите шест маси бяха празни. Поговориха си още малко за най-общи неща, както се полагаше, и после Мич съобщи последните новини за Джована. Че терористите са осъществили контакт. Че са поискали откуп от сто милиона долара, отправили са заплаха и са поставили краен срок. Той бе очаквал всеки един от въпросите, с които го засипваше Адем. Поднесоха им обяда, но те не обърнаха внимание на храната и продължиха да разговарят. Мич нямаше обяснение защо похитителите използват Нура. Бяха избрали „Скъли“, защото фирмата беше лесно откриваема, известна и богата. Много по-изгодно беше да източат пари от „Скъли“, отколкото да тормозят Лука, само че откупът беше твърде висок. Британското и италианското правителство бяха запознати с най-много подробности, но не изгаряха от желание да се замесват в бъркотия, над която нямаха контрол. И двете правителства колебливо се съгласиха да насочат либийците към споразумение, но дипломатическите им усилия напредваха с бързината на глетчер. Засега всички сякаш бяха убедени, че терористите най-вероятно ще изпълнят заплахите си. Либийците сериозно бяха оплескали и двата опита да спасят заложницата.
Не беше номер. На мобилния си телефон Мич показа на Адем видеото, в което Джована молеше за помощ. Датата и времето бяха потвърдени от техния отдел за сигурност. Местоположението очевидно оставаше неизвестно.
След като се наобядваха, двамата слязоха в кабинета на Адем и съблякоха саката си. Мич му връчи кратко резюме, в което се изброяваха загубите на „Ланнак“ и исковете във връзка с целия проект, свързан с моста. Адем беше виждал всичко това.
Най-сетне Мич мина по същество.
— Възнамеряваме да ги притиснем сериозно за незабавно споразумение. Вероятността е малка, но в момента всичко друго също е малко вероятно. Като ваш адвокат, работата ми е да ви издействам колкото се може повече пари. Въпросът е…
— Колко в крайна сметка? — попита с усмивка Адем.
— Колко какво?
— Ами дължат ни четиристотин и десет милиона долара. От тук тръгваме. Ти си убеден, че можеш да докажеш тази сума пред съда, нали?
— Да. Либийците ще оспорват ожесточено, но точно за това са съдебните зали и дела. Убеден съм, че ще спечелим.
— И ни се полага лихва от пет процента върху неизплатените суми.
— Точно така.
— А закъснението е повече от две години.
— Точно така.
— Изчислявате лихвите на петдесет и два милиона. — Адем махна към документа. Числата бяха съвсем ясни.
— И добавихме към иска обезщетения за семействата на охранителите и за отвличането. Искаме общо половин милиард долара. Не очаквам да получим толкова, защото либийците твърдят, че не са отговорни за нападението и убийствата. Спорно е. Те открай време обещават да защитават чуждестранните работници, но арбитражната комисия не е особено впечатлена от ситуацията с безопасността.
— Значи четирите семейства няма да получат нищо?
— Малко вероятно е, но ще се опитаме. Сигурен съм, че вашата фирма ще се погрижи за тях.
— О, ще го направим, но и либийците трябва да им платят.
— Готов съм да се боря за това. Ще се боря за всичко, Адем — увери го Мич с усмивка. — Това ми е работата. Но процесът ще започне след доста месеци, може би дори след година. А дотогава твоята фирма губи пари в размера на сегашния лихвен процент. По-смислено е веднага да се постигне споразумение.
— Искаш да се откажем от обезщетенията?
— Може би, но само ако така ще се улесни сключването на споразумение. Това е крайната цел. Освен това съществува реалната опасност да не получите нищо.
— Лука беше пределно ясен по този въпрос.
— Решението на арбитражната комисия няма задължителен характер. Има начини да бъде наложено и либийците да бъдат принудени да платят, но това ще отнеме години. Ще поискаме допълнителни санкции от комисията, от турците, британците, италианците и дори американците, но Кадафи живее под санкции от много години. Не съм сигурен, че те ще го обезпокоят сериозно.
— Ние приключихме с Либия — каза с отвращение Адем.
— Напълно ви разбирам.
— Какво ще ни посъветваш, господин адвокат?
