Фини продължи да дърдори колко чудесен човек е либийският посланик. Райли го попита дали може да уреди среща на следващия ден. Фини несъмнено щял да се опита, но имало голяма вероятност посланикът да не е в Лондон.
Идеята да повикат Самир Джамблад в Рим беше премерен риск. Лука използва като предлог старото им приятелство и го покани да се видят, като намекна, че може би ще е за последен път. Преди трийсет години двамата често бяха работили заедно и много пъти си бяха правили дълги вечери в Триполи, Бенгази и Рим. Лука още навремето знаеше, че Самир е информатор на правителството, както много други бизнесмени и професионалисти в Либия, затова винаги внимаваше какво говори. Сега, отчаяно търсещ информация за дъщеря си, той се надяваше Самир да знае нещо, което не е известно на „Крюгъл“ и останалите.
Самир пристигна навреме за вечеря. Роберто Маджи го посрещна на вратата, представи го на Бела и го придружи до верандата, където Лука седеше на кожен стол, а инвалидният беше скрит. Двамата се поздравиха като стари приятели и както си му беше редът, първо поговориха за хубавото време и тъй нататък. Самир очакваше да завари Лука блед и изпит и той не го изненада. Домашната помощница донесе три малки чаши бяло вино, които останаха непокътнати на масата.
Лука задряма. Самир погледна към Роберто, който се смръщи и заговори за италиански футбол. Минаха няколко минути, а Лука продължаваше да спи.
— Съжалявам — прошепна Роберто, махна на Бела и ѝ каза: — Той трябва да си почива. Ще вечеряме в кухнята.
Когато отведоха Лука, Роберто и Самир вдигнаха чашите си и отпиха от виното.
— Съжалявам, Самир, но той е много болен — каза Роберто. — Лекарите не му дават и три месеца.
Самир поклати глава, зареял поглед към покривите на Рим.
— Разбира се, стресът от отвличането на Джована влошава състоянието му.
— Иска ми се да можех да направя нещо — каза Самир.
Наболелият въпрос беше дали е разумно либийците да научат, че терористите са се свързали със „Скъли“. Лука, Мич, Роберто, Джак, Кори и Дариън бяха обсъждали тази възможност и не бяха успели да постигнат единомислие. Някои мислеха, че либийското правителство или просто Кадафи биха могли да улеснят освобождаването на Джована, за да се представят в добра светлина. Други пък не бяха на това мнение, защото нямаха никакво доверие на либийците. Откъде да знаят какво ще направи Кадафи, ако научи, че похитителите искат откуп в собственото му царство?
Проблемът се усложняваше от явното му намерение да унищожи Баракат и неговите отряди, независимо с цената на колко жертви ще го постигне. И въобще не го интересуваше дали заложницата няма да попадне под кръстосания огън.
Крайното решение беше взето от Мич.
— Можеш ли да ни кажеш нещо ново? — попита Роберто.
— Опасявам се, че не. Доколкото разбирам, военните са убедени, че това е работа на Азим Баракат, опасен тип с растяща собствена войска. Само че не съм чул да е установен контакт. Но както винаги информацията в Либия се контролира строго.
— Защо армията не може да ликвидира Баракат?
Самир се усмихна и запали цигара.
— Не е толкова лесно, Роберто. Моята страна е огромна пустиня с много скривалища. Границите ѝ са пропускливи, съседите рядко са дружелюбни и често са вероломни. Има много местни главатари, племена, банди, терористи и крадци, които от векове кръстосват из пустинята. Не е възможно никой, дори жесток диктатор като Кадафи, да упражнява строг контрол.
— Първото нападение на командосите също е било неуспешно, така ли?
— Да, въпреки че съобщиха друго. Като че ли нищо не е минало по план.
— Спасяването на Джована ли е била целта?
— Така се говори, но повечето слухове, които тръгват от военните, не са достоверни.
Самир говореше като незаинтересован случаен човек, а не като опитен информатор.
— Какво се случи при второто нападение?
— Какво второ нападение? — попита Самир и изви вежди в неубедителен опит да демонстрира неосведоменост.
— Онова от снощи близо до Гат на алжирската граница. Сигурно си чул за него, въпреки че правителството, изглежда, е потулило информацията. Военните май пак са попаднали в капан и нещата са се развили зле. За Джована изобщо не се споменава.
— Вашето разузнаване го бива повече от моето, Роберто.
— Понякога. Харчим за него цяло състояние.
— Знам само каквото съм прочел във вестниците, а то рядко е точно.
Роберто кимаше, все едно му вярва.
— Ето къде се крие опасността, Самир. Армията не знае къде е тя, нито кой я е отвлякъл. Опитаха се да я спасят с две нападения на командоси, но само се опозориха и дадоха жертви. Те са отчаяни. Кадафи може да изперка и да превърне конфликта в истинска война. Ако това се случи, много хора ще умрат. Включително Джована.
Самир явно беше съгласен с логиката на разсъжденията.
— Кадафи постоянно изперква — каза той. — Има този навик.
Роберто също запали цигара, отпи от виното си, изчака.
— Има нещо поверително, Самир. Изключително важно е и изисква внимателен подход.
— На разположение съм.
И на разположение на Полковника.
— Осъществен е контакт. Не тук, не със семейството, а в Ню Йорк чрез адвокатската фирма.
