— Ще се задоволите ли с четиристотин милиона?
Адем се усмихна и отговори:
— С удоволствие.
— Свеждаме иска си до четиристотин милиона, но само с цел сключване на споразумение. „Ланнак“ получава първите четиристотин. С ваше позволение аз ще искам още, като горницата ще отиде във фонда за откупа. Междувременно вие молите правителството си да притисне либийския посланик да осигури някаква подкрепа в Триполи.
Адем поклати глава.
— Правили сме го, Мич, и то неведнъж. Нашият посланик в Либия много пъти се среща с хората на Кадафи и им разяснява позицията ни. Никакъв резултат. Министър-председателят ни се срещна с либийския посланик в Турция и се опита да му извие ръцете. Нищо. Подшушнаха ни, че Кадафи се срамува от този мост и обвинява всички участници, включително нашата фирма. Знаеш, че той разстреля един от собствените си архитекти.
— Да, чух. А разстрелва ли адвокатите си?
— Да се надяваме, че не. — Адем погледна ръчния си часовник и се почеса по брадата. — Баща ми е три часа пред нас в Джакарта. Ще се прибере късно. Трябва ми неговото одобрение, за да намалим иска.
— Може би и двамата трябва да говорим с него.
— Първо аз ще пробвам. Не предвиждам проблеми.
Когато пътуваше сам в непознат град и имаше да запълни няколко часа, Мич обикновено наемаше кола с шофьор, за да може поне бегло да разгледа най-известните забележителности. По време на полета си до Истанбул той беше прехвърлил разни пътеводители за Турция, която го заинтригува. Каза на Аби, че си струва да я включат в своя списък с желани дестинации.
Само че сега не можеше да разглежда града. Струваше му се загуба на време. Превърна в бюро масичката в хотелската си стая и захапа телефона. Отново Аби, само за сверка на часовниците. После с Джак Руш за същото. Роберто му съобщи, че Лука е постъпил в болницата с висока температура и дехидратация, а вероятно и с други симптоми и оплаквания. Бил под постоянно наблюдение и се опитвал да си почине. Самир бил в Рим и двамата прекарали няколко часа заедно. Диего Антонели се обадил, но нямал важни новини. Явно му било трудно да намери човек в кабинета на министър-председателя, който да го изслуша. Кори беше в Ню Йорк и току-що бе приключил разговора си с Дариън — поредния им брифинг. Нищо ново от Либия освен откъслечни сведения за последната провалена атака на командосите. Правителството продължаваше да прикрива истината. Носеха се слухове, че бандата на Баракат е заловила трима либийски войници. Както и досега, от Джована нямаше и следа. В Лондон Райли Кейси продължаваше да се катери по безконечната стълбица на Форин Офис в опит да се добере до човек с действителна власт. Сър Саймън Кроум в момента обядваше с добросъвестен либиец — бизнесмен, който живеел в Обединеното кралство от десетилетия и натрупал огромно състояние. Имало вероятност този стар приятел и клиент да извие една-две ръце, за да подтикне Триполи да си плати задълженията и да се споразумее с „Ланнак“. Мич намираше идеята за глупава. Двама старци, които обръщаха по няколко чашки на обяд, прекарваха следобедите си в дрямка и после не помнеха какво са обсъждали.
След два безполезни часа на телефона той се почувства изтощен и заспа.
Събуди се навреме за вечеря. Адем беше предложил да се видят в десет в някакво азиатско фюжън заведение със звезда „Мишлен“ и Мич се изкуши само защото съпругата му очакваше от него да ѝ носи менюта и мнения за нови ресторанти. Изобщо не го учудваше фактът, че тя познава турски шеф готвач от Куинс, с когото обсъждаха издаването на негова книга с рецепти. Мич обаче предпочиташе да не се храни след осем и не искаше да си ляга късно. Затова се срещнаха в бирарията на хотел „Сейнт Риджис“, където беше отседнал. Адем намекна, че съпругата му може да се присъедини към тях, и Мич си отдъхна, когато това не стана.
На чаша уиски сауър Адем му предаде разговора, който беше провел с баща си по-късно следобед. Омар беше бесен на либийците и жадуваше за кръв. Искаше всеки цент, който му дължаха за моста, но беше и прагматичен човек. Четиристотин милиона долара днес сигурно след години съдебни битки щяха да му се струват страхотна сделка. Ако Мич успееше да им издейства толкова, всичко над тази сума щеше да бъде на негово разположение, за да преговаря за връщането на Джована.
Стиснаха си ръцете, но и двамата съзнаваха, че сключването на споразумение е малко вероятно.
В 23:55 ч. в сряда Аби все още беше будна и четеше списания в леглото. Омръзнал ѝ беше празният апартамент, дотегнало ѝ беше да живее сама. Искаше да прегърне децата си, да се сгуши до съпруга си и да се сбогува с цялата тази ужасна и нежелана драма. Не желаеше повече да се прави на шпионин.
Телефонът „Джакъл“ избръмча на нощното ѝ шкафче и я стресна. След онази неделна сутрин той мълчеше. Аби го взе и отиде до масичката в дневната, където го остави до другия си мобилен. Активира и двата. Според Дариън едно приложение на личния ѝ телефон щеше да запише разговора, без никой да разбере.
— Ало?
— Обажда се Нура. Сама ли си?
