— Животът на костенурката е твърде дълъг и често продължителността му бива изследвана, като се поставя знак на някоя хваната. След това тя отново се пуска на свобода. Те, изглежда, предприемат забележително точни и редовни странствувания и винаги посещават едно и също място. Сигурно тази костенурка е била уловена на Нифуризима, за да й бъде поставен знак, който бил скрепен с името на тогава управляващия Дайри. Можете поне приблизително да пресметнете колко е стара.
— Дори не ми идва и наум, защото така мога да стигна до не-апетитното познание, че съм уловил седемдесетгодишна костенуркова супа, а вие ще се съгласите, Чарли, че това не разкрива никаква радостна перспектива. Хвърлете я в лодката! Тя ще бъде нарязана и изядена и ако някога аз се срещна тук или там с този тъй наречен Дайри или Домино, той ще получи обратно чифиригимилишкия си ключ.
— Не бихте ли предпочели да предоставите плочката на мен, сър? Много бих искал да я взема със себе си у дома.
— За спомен ли? Гледай ти чудак! От кого? За спомен от Диариуса ли или от костенурката?
— И от двамата заедно.
— Вземете я тогава! Бихте могли, ако искате, да получите и цялата черупка на костенурката заедно с този Диарус, защото аз се интересувам само от супата…
На другата сутрин имате доста много работа на нашия добър стар „Вихър“. Отворът можеше да бъде запушен напълно само отвън и тъй като на Пийл Айлънд не можеше да става и дума за док, налагаше се работа под водата, която в по-голямата си част извърших аз, тъй като никой от моряците не можеше да издържи достатъчно. Наистина почти невероятно е, че повечето моряци, разбира се, с изключение на онези, които са посещавали морско училище, са много лоши или дори съвсем не са плувци. Могат да се срещнат стотици моряци, които се чувствуват напълно сигурни на някой стар, полуразрушен тримачтник, а не искат да знаят за плуване с лодка.
На обяд, когато с удоволствие вкусвахме супата от костенурка, бях възнаграден за усилията си от капитана, който ми направи едно извънредно предложение, свидетелствуващо за голямата пожертвувателност от негова страна.
— Как мислите, Чарли? Дали тези диви кози ще се смилат добре от стомаха?
— Разбира се.
— Тогава вземете пушките си и тръгвайте с мен! Ще убием една.
— Готов съм, но предлагам да отидем на лов не тук, а на остров Стейпълтън.
— Well, тогава ще отидем с лодка дотам!
— Ще вземем ли още някой със себе си?
— Не е нужно. Какво разбират от лов тези момчета? Те само ще прогонват дивеча. Елате в лодката!
Някога бях чел, че остров Стейпълтън е много скалист, и знаех от скитанията си из планините, доколко въжето и бастунът могат да послужат при изкачването на стръмни височини. Ласото ми беше решително по-добро от всякакво въже. Извадих го, намерих и една бамбукова пръчка, която с помощта на корабния ковач бързо превърнах в бастун — горе беше закована стара желязна кука, а долу острие. Мистър Фрик ме изгледа изненадан, когато се явих с това странно снаряжение.
— Какви са тези украшения по вас, Чарли, хе? Да не би господинът да иска да стреля по козите с бамбуков бастун и кожен ремък?
— Pshaw! Аз съм английски ловец, сър — отвърнах гордо.
— Английски?… Не ставайте смешен и хвърлете тези боклуци във водата.
— Нека не прибързваме.
Качих се пръв в лодката и той ме последва. След това се у вихме за греблата. Имахме да изминаваме разстояние от четири часа, но морето беше спокойно и вятърът — благоприятен. Минахме край много живописни скали западно от островите Пийл и Бъкленд, като се придържахме постоянно на север стигнахме в един залив на остров Стейпълтън, който се врязваше дълбоко в стръмно издигащите се скали. Капитанът се захили с цялото си лице, посочи ми нагоре и каза:
— Погледнете, Чарли! На всеки изстрел най-малко две!
И наистина, аз видях върховете и издатините на скалите буквално покрити с диви кози. Това щеше да ни осигури извънредно обилен лов. Слязохме и изтеглихме лодката толкова навътре на брега, че не можеше да бъде достигната от прилива, който тук обикновено се издига до три стъпки. После тръгнахме напред все по-нагоре към стръмните височини.
Местността беше наистина алпийска — с остри зъбери, стръмни скали и хребети. Бамбукът наистина ми помагаше, докато запъхтеният капитан след мен често пълзеше на четири крака, за да преодолее мъчнотиите на терена. Най-после задъхан той спря.
— Чарли, чакайте! Да не искате да се качите на луната? Вижте тази долина отвъд — тя е претъпкана с кози. Ако отидем там, с четири изстрела ще убием най-малко двадесет.
— Точно там отивам и аз!
Той ме погледна с разтворена уста и с необикновено учудено изражение:
— На… та… тък…? Слушайте, един от нас двамата е луд-или вие, или аз. Но аз открито ще ви призная, че моят ум е в пълен ред… Иска да отиде към задната част на кораба, а плува право напред.
Трябваше да се засмея.
— Кажете ми, капитане, какво ще правите на задната част на кораба?
— Ще стрелям по кози. Какво друго?
— Well! Тогава опитайте се. Ще ви платя по десет долара за всяка, която се остави да бъде застреляна от вас!
