Банкнотите се спускат над пристанището… някои прелитат покрай нас.
Второто и още по-внушително нещо пред очите ни е град, осветен от прожектори, чиито
лъчи се движат напред-назад, и ракети, които може да са фойерверки или бомби.
Част от него напомня за Лофлин, Невада, сгушен във верига скали… но с гигантски
лица, издялани в камъка… билбордове, сриващи се по насипите… огньове и подслони в
скалите. Частта, която гледа към водата, прилича повече на Луисвил или Мемфис,
американски градове край реката, но с азиатски и арабски нюанси. Като Дамаск или
Меконг. Трудно е да си сигурен в нещо, тъй като градът буквално се срива, докато го
гледаме. Огромни машини за разрушаване го нападат като динозаври, размазващи макет на
град. Виждаме високи кранове и топки за рушене, осветени от прожектори. Мъже с
неоновозелени каски по кея… с маски на лицата… хора с кутии за храна вместо глави…
Град на идиотите… напълно откачен. На огромно скеле хиляди хора висят и се катерят като
маймуни… всички носят оранжеви гащеризони и фенери по главите. Толкова са много, че от
тях постройката прилича на небостъргач, който се гърчи от нестабилност. От време на време
един от катерещите се пада и незабавно някой друг заема мястото му. Все повече хора се
тълпят долу и подтикват останалите да се изкатерят по-високо и постройката добива
истинска форма, макар че много от хората падат.
Разглеждаме сцената няколко минути и се опитваме да я осмислим… внезапно
осъзнаваме, че свещта, която изпуснахме във фермата, е подпалила мястото. Прозорците и
рамките на вратите пукат от горещината, разбити стъкла валят по палубата, пламъци
избухват навън. Движим се към катастрофа с гигантския ферибот със скачащи хора и валящи
пари… ние сме на шлеп с горяща ферма… приближаваме се към напълно откачен град.
Целият зловещ ад пред очите ни ни зарежда със сила. Искахме проблеми и ярки светлини и
си ги получихме. Най-добрата ни възможност е да скочим от шлепа, преди да се ударим във
ферибота. Но пък осъзнаваме, че можем да бъдем разкъсани от перката или да се удавим във
вълната. Освен това не сме уверени в късмета си, защото си спомняме въртележката. И
тогава се случват две неща.
От фермата изскачат хора с животински глави. Сигурно са били зад стените —
затворени или просто наблюдаващи ни тайно, но никога няма да узнаем, тъй като се мятат
от шлепа в залива. Цялата постройка избухва и едва не ни запраща във водата. После чуваме
глад отдолу. Мислим, че е някой от хората с животински глави, но всички те са мъртви и
обгорени.
Вика едър дебелак на сал. Няма ръце и не може да гребе. Той е в още по-опасно
положение от нас и ще бъде размазан от ферибота. Но ако и ние сме в него и гребем, можем
да стигнем до земята. Скачаме. Не си казваме нищо… само…
В последната секунда ти се завърташ и се втурваш обратно във фермата. Мисля си, че
това е краят. Тя е изгорена. Мъртва.
Но после се връщаш. Стискаш караваната от миниатюрния къмпинг. Роклята ти гори.
Прелиташ покрай мен, хващайки ръката ми… скачаме в залива, а цялата ферма избухва…
парчета дърво, разтопени магнити и почернели животински глави падат зад нас.
Плясваме във водата на около пет метра от рафта и плуваме към дебелака. Ти си по-
близо и стигаш първа. После правиш нещо, за което съм ти благодарен, макар гледката да ме
шокира. В мига, когато се настаняваш в малкия жълт рафт, пускаш караваната, грабваш едно
от греблата и удряш дебелака в главата, събаряйки го във водата. Изкатервам се до теб,
взимам другото гребло и също удрям човека с пълна сила. Ти започна, а аз трябва да
довърша. Инстинктивно разбирам идеята ти. Не го познаваме. Не му дължим нищо.
Навсякъде около нас цари разруха. Може вече да сме мъртви и да сме попаднали в ада.
Имаме само един друг.
Започвам да греба като луд. Бива ме. От дете съм добър гребец. Изплъзваме се от пътя
на ферибота в мига, когато удря шлепа. Обгорената ферма се плъзва в пристанището,
отнасяйки животинските глави и миниатюрните хора със себе си… пламъците избухват за
последен път и угасват. Фериботът продължава напред. Пътниците все още се мятат от него,
лампичките блестят, от дупката, съдрана от удара с шлепа хвърчи вода и счупено дърво. Но
ние сме прекалено заети да се борим с вълните и да се опитваме да се задържим на сала.
Гребем към града. По брега горят огньове. Някои изглеждат нарочно запалени,
натъпкани с мебели. Други са пушещите трупове на коли и машини. Нямаме избор. Рафтът е
прекалено малък, за да рискуваме да прекосим залива, а и нямаме представа накъде отиваме.
Виждаме хора извън огнените кръгове по кея. И всичко това е под порутена бетонна стена,
увенчана с бодлива тел. Хората ловят риба, без да обръщат внимание на хаоса около тях.
Други са заети с игри. По-надолу, в сенките от огньовете и светлините на
самоунищожаващия се град, стават по-зловещи неща. Изнасилвания, разкъсване на
крайници, непознати ритуали.
Зад нас хората започват да бутат коли от ферибота. Не знаем дали се опитват да
облекчат товара, за да не потънат, или се наслаждават на вандализма, защото крещят
жизнерадостно, когато колата падне в залива.
