по главите им блестят в металически цветове. Рокерите форсират моторите си в преследване
на група мъже на средна възраст по бельо… държат пики в ръце… или церемониални
мечове… приличат на пикадори, изскочили от корида. Гледката ми напомня за тичането на
биковете в Памплона. Рокерите преследват и ловуват… хвърлят оръжията си и заковават по-
възрастните мъже, които бягат паникьосано. Някои успяват да се измъкнат и биват
приветствани с букети рози или глави на прасета. Други са намушкани, размазани или
прегазени. Вмъкваме се в странична уличка, далеч от хаоса.
Появява се файтон… влачен е от хора, мъже и жени, голи и с тежки кожени наочници.
След лудостта с рокерите, смятаме, че можем да се справим с по-бавната група и
викаме:
— Спрете!
Те спират.
На мястото на кочияша седи разложен труп в смокинг.
— Къде отивате? — питаме.
Мъжът с наочниците, който води групата, отговаря:
— Където господин Хюго иска.
Споглеждаме се. Те май не осъзнават факта, че господин Хюго е мъртъв. Очевидно не
усещат вонята му. И просто се мотаят наоколо в кръг.
— Господин Хюго не се чувства добре — казвам. — Той иска да ни заведете някъде.
Иска да ни отведете до…
Объркан съм. Нямам представа къде би трябвало да отидем. Нито къде е безопасно.
— Зоологическата градина! — извикваш.
Гледаш към скалите, където стои рушащ се билборд с жена в бяла престилка, която
държи няколко папагала в гигантската си ръка. Надписът гласи: „ЗООЛОГИЧЕСКАТА
ГРАДИНА Е ЗА ВАС… всички въпроси за живота… забавни игри…“
Приемам идеята. Зоологическата градина може поне да ни осигури подслон. Може би.
Обикновено зоологическите градини са открити просторни места с богата растителност.
Затова скачаме до господин Хюго, където вонята на разложено е непоносима… но нашите
приятели с юзди и наочници не забелязват това. Изглеждат щастливи, че поемат в
определена посока.
С изключение на друга банда рокери, които са хванали с ласо няколко млади момичета
по бикини и ги жигосват по задниците с нажежено желязо, не виждаме никой друг на пътя
— само сенки на бягащи хора и светлини от трактори по далечните улици. За наша изненада
един от рокерите сваля синята си каска и разтърсва гъста рижава грива. Разбираме, че е
сексапилна азиатка със заплашителна усмивка и вампирски зъби.
Зоологическата градина се оказва зловещо запуснато място, пълно с ями и клетки с
изкуствени животни, направени от стиропор и олющена пластмаса. Единственото
осветление е от мъждивите оранжеви охранителни светлини, разпръснати по стълбове.
Единствената истинска сграда е тъмен стъклен павилион с шестоъгълна форма. Срещу него
има мърляв двор, пълен с бараки и дупки, заобиколен от висока стоманена ограда с
ужасяващи остриета на върха, покрити с яка телена мрежа от онези, които използват
понякога за обезглавяване на животни в кланиците. Зад решетките има стотици мръсни
деца, издокарани като кукли. Имат страховит вид на оранжевата светлина. Започват да
скандират, когато виждат нас и караваната:
— Джунджурия-пердах… джунджурия-пердах…
Не знаем дали да съжаляваме мърлявите сирачета, или да се страхуваме от тях. Дали са
се скупчили тук в търсене на защита, или са затворници? И чии затворници са?
Отговорът не се забавя, защото едно от тях получава припадък. Останалите започват да
крещят:
— Пазач… пазач… пазач!
Сочат и жестикулират трескаво… виждаме приближаващи фарове на хълма.
Пазачът, който очевидно е източник на див страх за децата, се появява, яхнал огромна
косачка. Изскача от тъмнината на саваната, която всъщност е бунище с лъвове от
фибростъкло, телени антилопи и мизерни жирафи, направени от прътове за бетонни стени.
Пазачът е облечен в бял гащеризон и носи очила за нощно виждане.
За наша изненада, виждаме, че пазачът не само е жена, но и прилича страхотно на Йоко
Оно. През рамото й е метната пушка със стрелички за приспиване на животни.
— Пазач! Пазач! — сумтят децата, въртят се нервно и получават епилептични
припадъци.
Други повтарят някаква дума, която звучи като „фъстък“.
— Добре, виждам, че сте ми донесли подарък — казва Пазача, като посочва караваната
с пушката си. — Дайте ми го и можете да отседнете в езерото на хипопотамите. Там водата е
най-чиста.
— Няма да отсядаме при някакви шибани хипопотами — казваш ти.
— Вероятно тогава бихте предпочели да нахраните децата — отвръща Пазача с гадна
усмивка.
— Защо ти не ги нахраниш? — питаш.
— Точно това имам предвид — засмива се Пазача.
Осъзнаваме, че тя възнамерява да нахрани децата с нас. Хлапетата изглеждат
достатъчно гладни, свирепи и откачени, за да ни разкъсат на парчета.
— Няма да ти дадем нищо — казвам.
Все пак ние сме двама, а децата са на сигурно място в клетката.
— Може би ще си промените мнението, когато видите Фъстъка — отговаря тя и свирва
със сребърната си свирка.
Споменаването на името и пронизителният писък на свирката подлудяват децата.
Заприличват ми на птици в клетка.
Внезапно разбираме защо. От другата страна на зоологическата градина, откъм скалите,
се приближава гигантска фигура. Високо около седем метра чудовище, което върви и се
разпада. Тялото му е като смолисто петно, изградено от превръзки и восъчни пити, които се
