Прокарва език по главата, следвайки очертанията й. Засмуква няколко сантиметра в топлата
си влажна уста, без да раздвижи врата си. Струва ми се, че бавно поглъща пениса ми.
Втвърдявам се от смукането и гледката. По-дълбоко, От този ъгъл, раните не се виждат. Тя е
много красива, на около трийсет години, с яркочервена коса и големи твърди гърди, които
се докосват до топките ми.
Междувременно раковината пуши и се разтваря. Чудя се дали си още жива. Дали можеш
да видиш и чуеш какво става. Какво си мислиш. Какво би си помислила.
Жената с водораслите увеличава скоростта, прокарвайки меките си плътни устни по
главата и основата. По-бързо. Главата й подскача нагоре-надолу, гърдите й се люлеят
ритмично. Започвам да се чудя какво ще й направят мъжете, когато се върнат и разберат, че
ни е помогнала. Изпитвам нежност към нея… примесена с дива похот. Внезапно дори
гноящите й рани изглеждат еротични. Готвя се да се измъкна от устата й и да се изпразня.
Но когато членът ми се изплъзва от устата й, която не ми се иска да напускам — отчасти ми
се иска да свърша в гърлото й или върху гърдите й — тя ахва и казва:
— Не, трябва да получа спермата ти! Нуждая се от нея заради раните си. Тя ще ме
излекува.
Ще се изпразня. Трябва да взема решение.
— Не мога — отговарям. — Трябва да отворя раковината.
— Тя вече е мъртва — казва жената.
Нещо в очите й ми подсказва, че лъже. Отблъсвам я настрани и се втурвам към
черупката. Лъсвам бастуна за последен път и се празня. Спермата излита и заблестява в
сребристо на слънцето. Пада върху разпадащата се раковина и започва химическа реакция,
която се разпростира върху повърхността като фосфоресцираща сянка. Скоро цялата
раковина пулсира и се втечнява. Завъртам се към жената, която е паднала на пясъка.
Изстисквам члена си и последните няколко капки сперма падат върху разтворените й крака.
Гнойните инфекции се сгърчват и белите червеи се оттеглят. Капките облекчават
разложението до известна степен. Увивам я с водорасли и дишането и се успокоява. В този
миг експлозия разтърсва ферибота и той потъва по-дълбоко.
Завъртам се към раковината и те виждам жива. Гърчиш се в нещо, което прилича на
нишесте от плацента. Мокро е и лепкаво, а ти се бориш истерично с него, но очевидно не
наранява кожата ти. След минута вече съм те изкарал навън и те водя към водата, за да те
измия.
Водата не е приятна, но е по-добра от гнусната раковина, а ти си толкова облекчена
задето си навън, че не ти пука. Но си гола и трябва да избягаме, преди пиратите да се върнат.
Не съм сигурен как да действам.
После се връщаме до останките от раковината, където оставих караваната. Жената с
водораслите се размърдва, когато минаваме покрай нея.
— Овцата ще й даде дрехи — промърморва тя.
— Коя е тази? — питаш.
— Приятелка — отговарям.
Дори не ми идва наум да питам как и защо овцата ще ни даде дрехи за теб. Отивам до
голямата пощенска кутия и откривам, че вътре е просторна като хангара на селско летище.
Стотици виетнамци се трудят по стари шевни машини и станове, подредени в редици. Един
от тях, млад мъж, който май е бригадирът, изоставя купичката си с прозрачна супа и дръпва
няколко дрехи от купчина с дефектни изделия. Тоалетът мирише леко сладникаво на бебета
и плодородни полета през пролетта. Той ми подава кожена жилетка и изрязан на задника
кожен панталон, както и чифт мокасини от агнешка кожа.
Връчвам ти ги, а ти мърмориш, че трябва да се мотаеш наоколо с гол задник. Обяснявам
ти, че не разполагаме с много време… а ти решаваш, че не са толкова лоши. Издокарваш се,
аз грабвам караваната и изчезваме, изоставяйки Жената с водораслите, която май също е
избягала. Салът с мъжете се завръща, натоварен с неща, които не виждаме ясно.
Отнема ни известно време да се изкатерим по скалите и намерим достатъчно широка
пролука, през която да минем. Непрестанно избухват фойерверки или бомби… трясък на
съдран метал… сриване на сгради… сирени… крясъци… но продължаваме напред…
границата между града и водата е по-зловеща, отколкото изглеждаше отдолу. Изранени хора
се мотаят между пилоните и камъните. Кататоници. Трупове. Изненадвам се, че видът на
голия ти задник ме радва, докато бягаме. Останали са ми само първични мисли. Това е
добре, тъй като ме държат нащрек.
Най-после достигаме до града и се озоваваме на павирана улица като в долната част на
Манхатън. Огромно знаме плюти на пилон. Стодоларова банкнота. Виждаме парк, пълен със
статуи, покрити с бели брезенти… група хора се кланят на паднала електрическа кула, която
са облегнали на стара тухлена сграда с мраморни колони отпред. Булдозери събарят стена
по-надолу по улицата… от дупки в паветата изригва вода… хора в инвалидни колички стоят
под струите.
Мъж в шлифер, стиснал малък аквариум, се втурва към нас.
— Преследването започна! Внимавайте! Внимавайте!
Спъва се и изпуска аквариума на паветата. Разбива се на хиляди парчета, а от него
изпадат яркооцветени тропически риби. Няма време да спасим рибите, защото механичен
трясък отеква по малкото останали постройки. Банда рокери профучава по улицата. Каските
