Състрадание. Любов. Не цивилизацията раждаше тези нежни дарове – макар последователите й да твърдяха обратното. Нито беше цивилизацията най-прелестната градина, в която разцъфтяват такива неща – макар затворените в нея да можеха да си го въобразяват. Не, доколкото той можеше да разбере, цивилизацията бе един безумен механизъм, който въпреки всичките си добри намерения накрая впримчваше нежните дарове, задушаваше ги и ги оставяше да се скитат и умрат самотни в тъмното.
Механизъм, клетка, и в нейния хаос робите се раждаха като мухи – докато самият свят не застене под атаката на ненаситния им глад.
„Много клетви си дал, Карса Орлонг.“
Цивилизацията бе средството, чрез което твърде много хора можеха да живеят заедно въпреки взаимната си вражда. И в миговете, когато любов и общение избуят, циниците се спускаха като лешояди, небесата кипваха и мигът умираше.
– Над сърцето ми, Карса Орлонг. Чуваш ли ме? Над сърцето ми!
Карса примига и погледна сакатия, който бе допълзял в краката му. Дъждът се лееше, плющеше и плискаше, а лицето, извило се нагоре към него, сякаш изливаше от слепите си очи сълзите на света.
– Е, време ли е? – попита Карса.
– Всичко ли ще убиеш?
Тоблакаят оголи зъби.
– Ако мога.
– Просто ще израсте отново, като бурен от пепелищата. При все че сме родени да коленичим, Карса Орлонг, копнеем да летим.
– Да, благородно и красиво като гълъби. Виждал съм статуите на древни герои, старче. Виждал съм короните им от курешки.
– Аз… бях художник някога. Тези ръце… вече толкова разкривени, толкова непохватни… можеш ли да го разбереш? Целият този талант, а няма как да го изразя, няма как да му придам форма. Но може би всички сме така и едва малцината късметлии могат да намерят пътя на таланта безпрепятствено.
– Съмнявам се – отвърна Карса.
Сакатият се закашля.
– Давя се. Приятен ми беше разговорът ни за заслугите на цивилизованите, Карса Орлонг, но вече трябва да се предам. Трябва да умра. Болен. В треска. Нуждата па?ри, толкова гореща. Дадох ти думите, които ще използваш. Над сърцето ми. Над сърцето ми.
Карса погледна нещастника в краката си. Подпря меча си на стената зад себе си и клекна.
Лицето на сакатия се надигна, незрящите очи бяха бели като излъскани монети.
– Какво правиш?
Карса се пресегна и взе в ръцете си мършавата като скелет фигура.
– Прекрачвах трупове на път за тук – каза тоблакаят. – Хора, от които никой не се интересуваше, умираха сами. В моето варварско село това никога нямаше да се случи, но тук, в този град, това цивилизовано бижу, става непрекъснато.
